Ала преди да я облека, трябваше завинаги да си взема сбогом с всичко скъпо и мило на сърцето ми. С моите родители, с братята и сестрите ми, с „Поси", с Мюнхен, а също и с Бавария. В тържествена церемония трябваше дори да се откажа от правата си върху баварския кралски престол и официално да подпиша съответния акт. Струваше ми се, че по този начин подписвах собствената си присъда на заточение. Очите ми плуваха в сълзи.
– Защо непрекъснато плачеш? – любимата ми сестра Мария се чудеше на непонятните ми мъки. – Ставаш императрица. Притежаваш безброй рокли и бижута. Франц Йозеф те обича до полуда. Защо не се радваш на собствената си сватба?
Вероятно трябва да си на тринайсет, все още дете, за да гледаш така простичко на нещата. Мария завиждаше на мен, а аз -на нея.
Всичко бих дала, ако можех отново да съм на тринайсет. Колкото и да обичах Франц Йозеф, на драго сърце бих си спестила шумотевицата и суетнята около женитбата ни.
– Не че не се радвам – опитах се да обясня на Мария противоречивите си чувства. – Само дето не обичам цялата врътня, свързана с това. Ще си помисли човек, че във Виена не може да се купят нощници и че императорът веднага след женитбата ни ще тръгне да краде баварската корона от вуйчо Макс. Тази суетня около чеиза, превземките около кралските правомощия, около роклите и дрънкулките. Защо трябваше да се влюбвам в император? Не можеше ли да е някой шивач?
– Ти си луда! – весело се изкикоти Мария. – Как смяташ, какво щеше да каже мама, ако й беше довела шивач?
Спогледахме се и едновременно изрекохме с маминия страдалчески глас: „Ах, Сиси!". После се смяхме до сълзи. Това беше последният ми чист и необременен смях за години напред.
* * *
– Престани да плачеш, Сиси – укори ме мама и припряно ми подаде носна кърпичка. – Виж само, всички тези хора те приветстват. Радват ти се и ти пожелават щастлива сватба! Искат да се усмихваш, а не да хлипаш горестно.
Как да се усмихвам, след като се бях поболяла от мъка, задето заминавам? Напусках родината си, закрилата на бащиния дом и хората, които обичах, за да замина за непознатата Виена. Тук, в Пасау, австрийците очакваха годеницата на императора, а камбаните биеха толкова силно, че човек не чуваше дори собствените си думи.
Навсякъде едно и също, откакто каретата ми бе напуснала Мюнхен. Огромни тълпи покрай пътя, букети, знамена, нескончаеми приветствени речи и гръмки оркестри. Детски хорове, римувани химни и празнично облечени кметове, които ми се кланяха сковано, макар повечето да бяха поне три пъти по-възрастни от мен.
За кратко си отдъхнах, след като сменихме каретата с параход в Щраубинг. Широката лента на Дунава ме разделяше от ликуващото множество на брега. Не се страхувах непрекъснато, че ще бъда задушена от възторг. Но ето че се налагаше отново да напусна сигурното си убежище и да сляза на сушата.
Събрах целия си кураж, за да се размърдам и да изтърпя поредните приветствия. Тържествените стихове и детските хорове навсякъде изразяваха едно и също. Славословеха ме като „розата на баварската земя", наричаха ме „възвишена невяста" и се надяваха моята „нежна ръка" да направи императора по-снизходителен и да съхрани мира.
Мърморех под нос благодарности и се усмихвах на множеството. Със затворени устни, защото си мислех за леля София, която бе намерила кусур на зъбите ми. Все още се чувствах засегната. Не бях свикнала да ме критикуват. Щом се сетех за това, отново си навличах укорителното възклицание „Сиси!", задето бях забравила да се усмихвам. Подчинявах се с въздишка и разтягах устни, докато ме заболят.
После и това свърши и корабът ни продължи по пътя си към Линц. Пресякохме границата на империята, чийто млад властелин щеше да стане мой съпруг. Мен ако питат, предпочитах да се друсам в пощенска кола, само и само да пристигна час по-скоро при Франц Йозеф, ала никой не ме питаше как си представям пътуването си като годеница.
Решенията относно всички детайли на сватбените тържества бяха взети през главата ми, във Виена. Предварително бяха определени дори дрехите, които ми бе приготвила камериерката сутринта: нежнорозов копринен ансамбъл, а към него – бяла кашмирена пелерина и розова копринена шапка с бяла воалетка. Нямах възражения, роклята беше чудно красива, ала въпреки това предпочитах да я бях избрала сама. Колко жалко, че щяха да я видят само гражданите на Линц, но не и Франц Йозеф!
Когато хвърлихме котва в столицата на Горна Австрия, вече наближаваше шест вечерта. И тук ни посрещна необозримо човешко множество, окупирало пристана. Всички камбани биеха, топовни гърмежи разтърсваха небето, строен бе цял батальон войници в парадни униформи, готов да ме приветства. Вимпели и флагове в червено и бяло се вееха на пролетния вятър, а ехтежът на множество гласове заглушаваше корабните мотори. Поразена, затворих за миг очи, за да събера сили за поредната церемония.