– Мисля, че иде реч за нещо повече от семейни клюки – многозначително прошепна Мария, докато аз ненатрапчиво оглеждах пътеките в търсене на една висока и стройна фигура. – Мен ако питаш, кроят планове за Нене. Искат да я омъжат, все пак скоро ще навърши двайсет. Време й е вече.
– И кого гласят за мъж на Нене? Да не би някой австриец?
– Разбира се. Някой от синовете на леля София, готова съм да се хвана на бас с теб – кимна Мария, която беше не само много умна за своите дванайсет години, но и извънредно любопитна. -Може би даже самият император!
– Какви ги дрънкаш! Нене – императрица на Австрия, никога!
– Че защо не?
– Мама и леля София са сестри. Той й се пада първи братовчед.
– Е, та? Татко също е първи братовчед на мама. По-добре да се ожениш в семейството, така се запазва чистотата на благородническата кръв – самоуверено заяви Мария. – Така поне казва баронесата. Чух как го обсъждаше с мама.
– Ама Нене изобщо не го обича!
– Кого, Франц Йозеф ли? – Мария сви раменцата си. – Все ще се оправи някак си. И баронесата така каза. И още, че ще е огромна чест за семейството, ако Нене стане императрица.
– Но това е ужасно! – чак ме побиха тръпки. – Хората не бива да се женят, ако не се обичат истински. Това носи нещастие.
– Полека-лека ще го обикне, къде ще ходи – приземи ме Мария. – А пък ти може да се омъжиш за Карл Лудвиг, та Нене да не се чувства толкова самотна във Виена.
– Стига вече, не искам да се омъжвам за никого. Камо ли пък за брата на императора. Искам... искам... – не успях да довърша изречението, понеже в този момент го зърнах.
Рихард! Той крачеше забързано право насреща ни с други двама офицери. Щом ни видяха, тримата учтиво се заковаха на място и направиха безупречен реверанс пред нас, баварските принцеси. От гласовете, произнасящи традиционните поздрави, откроих само един: мелодичния баритон на Рихард, който пожела приятен ден на наши кралски височества.
Мария дружелюбно отвърна „Помози Бог" и се усмихна.
Аз пък не можах да отроня нито звук. Сърцето ми заби до пръсване. Горещина обля лицето ми, цялата пламнах. Виждах само Рихард. Униформата, лъснатите до блясък чизми, неустоимата усмивка и омагьосващите му очи. Стори ми се, че той гледаше само мен. Дали по красивите му устни не заигра усмивка? Ами едва забележимото потрепване на клепачите, предназначено само за мен?
Мили Боже, какво трябваше да кажа? Толкова бях възбудена. Нима той не виждаше какво ми беше на сърцето? Защо не можеше просто да ме прегърне? В главата ми цареше пълен хаос. Младите мъже продължиха по пътя си, преди да успея да отворя уста.
Пресекливото ми дишане обаче привлече вниманието на Мария.
– Има ли ти нещо, Сиси?
О, да! Има ми! Аз обичам! Нося се между небето и земята, извън кожата си съм от щастие. Едвам се сдържам да не се завтека подире му като някое щуро кученце от оборите на „Поси". Не искам да живея без него!
От устата ми не излезе нито думица за обзелата ме еуфория, но Мария прочете това-онова в светналите ми очи, а останалото узна бързо чрез няколко умели въпроса.
– Имай ми доверие, няма да те издам – възторжено се закле тя. – Колко романтично! Ти говори ли вече с него? А той даде ли ти любовен талисман? Носиш ли го със себе си?
– О, не! Как си представяш тая работа? Не мога просто да се втурна след него и да го помоля за среща. Пък и не знам как се прави. Не знам даже дали той наистина ме харесва!
– Разбира се, че те харесва – възмути се Мария. – Ти си много по-хубава от Нене. Баронесата казва, че един ден ще се превърнеш в истинска красавица.
– Но сега още не съм, Мария! Не си пазя дрехите, постоянно си губя тъпите фуркети. Ето, погледни ... – като по поръчка поредният досаден фуркет се разхлаби и падна, ала Мария само се засмя.
– Сякаш това е важно – с лека ръка отпъди подобни съображения тя. – Не видя ли как се усмихваше?
– Е, че те и тримата се усмихваха...
– Ама той някак по-особено. Сигурна съм, че е безумно влюбен в теб. Естествено, не се осмелява да го покаже. Ти си принцеса, а той – обикновен офицер. Граф, барон, а може би даже просто гражданин.
– Все ми е едно – прекъснах я аз. – Татко казва, че всички хора са равни и само по глупаво стечение на обстоятелствата един се ражда благородник, а друг – просяк. Бих обичала Рихард дори ако беше занаятчийски калфа.
– А той откъде да знае, че разсъждаваш като татко? – понякога Мария беше плашещо логична за своите дванайсет години. – Трябва да му дадеш знак, иначе няма как да ти се обясни. Чисто и просто, така подобава.
– Не мога – всеки път когато ми се налагаше да разговарям с непознати хора, ме обземаше парализираща стеснителност, а сега към нея се прибавяше и преливащото ми от чувства сърце.