– Тогава му пиши! – нямаше проблем, на който Мария да не намери решение. – Бездруго непрекъснато пишеш, Сиси. Писма, дневник, стихове. Все ще успееш да сътвориш и едно прекрасно любовно писмо.
– И до кого да адресирам тези редове? – възразих немощно аз. – Знам само първото му име.
– Ще му научим и фамилията – отсече Мария и потисна поредния ми протест с бърза прегръдка. – Не, още по-добре: ти напиши писъмцето, пък аз ще му го предам. Чудна идея, нали? Ще го причакам някъде по време на дежурство и ще изиграя ролята на ваш любовен куриер. Не се бой, няма да издам тайната ти, честна дума.
– Би ли го направила заради мен? Сигурна ли си?
Разбира се, Мария беше сигурна. Точно затова се бях доверила на сестра си. Мария не се страхуваше от нищо. Не беше нито стеснителна, нито неумела, а смелостта й стигаше за двама.
– Всичко ще се нареди! – екзалтирано обеща тя. – Хайде да се прибираме. Трябва веднага да напишеш писмото. Не губи време!
Събрах смелост да се заловя с деликатния проект едва късно вечерта, след като баронесата ни бе предупредила да гасим лампите, а последните нощни птици бързаха по „Лудвигщрасе" към дома.
Перото ми се запъна още при обръщението. Как да го нарека? Любими? Рихард? Господин офицер? Уважаеми приятелю?
Обучението ми по писане на писма се ограничаваше най-вече с кореспонденцията между роднини. Скучни послания с благодарности за неща, които и без това не желаех да притежавам. Дори писмата до Карл Лудвиг попадаха в тази рубрика. Той ми разказваше за двореца във Виена, който не ме интересуваше. За брат си, императора, който ме отегчаваше със съвършенството си, и за надеждата си да се видим скоро. Аз пък почти бях забравила защо изобщо съм се съгласила да си пишем с него, затова и отговорите ми обикновено бяха кратки и повърхностни.
А сега празният лист укорително блестеше под светлината на лампата в очакване на първите редове. Топнах перото в мастилницата, без да му мисля много-много. Не, никакво обръщение. Никакви обяснения, никакви баналности. Като го прочете, ще разбере. Сигурна бях. Реших да излея чувствата си в рими. Обикновените думи бяха твърде прозаични, твърде хладни, твърде неизразителни за такъв огромен копнеж.
Ах, вие, тъмнокафяви очи, започнах аз скромните си стихове, нали точно този поглед бе сложил началото на всичко. Римите се подреждаха сякаш от само себе си. Може би малко грапави, но пък от все сърце.
Нещо прошумоля край вратата! Подскочих, мастилото опръска листа. За щастие не беше баронеса Вулфен, която грижовно наглеждаше питомците си. В стаята безшумно се промъкна сестра ми.
– Мария! Да не си се побъркала? Насмалко да получа удар.
Слабата фигурка в бяла нощница се стрелна към мен и палаво се изкиска. Само Мария беше в състояние да напусне стаята си в този късен час.
– Е? Съчини ли го? Къде е?
Припряно се опитах да скрия написаните няколко реда.
– Не съвсем. Толкова е трудно. Как да намеря правилните думи?
– Глупости! – тя надникна през рамото ми и грабна листа. -Прекрасно е. Бързо си напиши името и датата, че веднага го вземам.
– Не, не...
– Напротив! Ще ми бъдеш благодарна, само чакай да видиш! Утре по това време вече ще имаш първа среща и ще те целунат на лунна светлина.
Тя изчезна със същата скорост, с която бе нахълтала при мен. Не успях да я възпра. Пък и исках ли го изобщо? Тя бе взела решението вместо мен. От една страна, това ми харесваше. Мразех да ме притискат за бързи решения. От друга страна, не можех да се отърся от внезапно обзелото ме безпокойство. Защото осъзнах, че тези редове слагат край на невинните ми детски дни.
* * *
– Много добре, Ваше Кралско Височество. Сега, ако вземете под внимание и перспективата на колоните, водеща в безкрайността...
Леденият глас на баронеса Вулфен прекъсна учителя ми по рисуване по средата на изречението:
– Ще прощавате, господин Хюбер, обаче урокът по рисуване на принцесата за днес приключи. Очакваме ви вдругиден. Желая ви приятен ден.
– Но защо? – вдигнах глава от листа аз.
Естествено, овладяната мимика на дамата не ми даде никаква информация какво да очаквам. Толкова рядко се случваше обаче тя да прекъсне уроците ми, че имаше само едно обяснение: заповед от майка ми. Обикновено всички бяха доволни, ако не пропусках уроците си.
– Херцогинята желае да разговаря с теб, дете! – баронесата ме поведе, шумолейки с фустите си. Едва имах време да избърша боята от пръстите си и да я последвам.
Мама ни очакваше в градинската стая. Кутиите със сбирката й от часовници стояха отворени на инкрустираната масичка, лупата с дръжка от слонова кост беше оставена до тях. Лошо предзнаменование – вместо да се занимава с колекцията си, тя нервно сновеше напред-назад между високите прозорци.