Выбрать главу

Горкият Рихард. Опитах се да съхраня спомена за него в меланхолични стихове. Първата болка от отчаяние постепенно прерасна в мрачна меланхолия. Сърцето ми оздравяваше, но белегът остана завинаги.

 

БАД ИШЪЛ1, АВГУСТ 1853 ГОДИНА

„Само да не беше император...”

– Колата с багажа е изчезнала!

Мама подаде глава ужасена през прозореца на каретата. Панделките на бонето й се закачиха за рамката му и тя ги дръпна нетърпеливо, преди отново да седне изправена и да ни изгледа, сякаш именно ние вероломно сме накарали колата да изчезне.

– Но как е възможно? Спрете! Веднага спрете! – затропа тя на кочияша.

Отбихме за почивка край прашния път, за да се уверим в катастрофата. Откакто спряхме за последен път в Залцбург, нашият кочияш също не беше виждал втората кола с багажа и камериерките.

– Ужас – обади се Нене, която не бе промълвила думица след тръгването ни от Залцбург. – Какво ще облека в Бад Ишъл, ако сме загубили сандъците с роклите? В тези черни дрехи изглеждам ужасно. И кой ще ме фризира, ако моята...

– Моля те! – мама захвана да масажира слепоочията си и притвори очи. – Би ли ме оставила да помисля?

Отново имаше пристъп на мигрена. Всъщност тя страдаше от мигрена непрекъснато, откакто „Поси" изчезна зад нас сред облак прах. По време на пътуването до Бад Ишъл моето настроение се повишаваше с всяко населено място, през което преминавахме, но за майка ми и за голямата ми сестра то очевидно представляваше огромно усилие. И двете страдаха от главоболие и изобщо не забелязваха променящия се пейзаж, любопитната суматоха по станциите за смяна на конските впрягове и множеството от най-различни хора, които човек имаше възможност напълно безопасно да наблюдава от каретата.

Жалко, че татко бе останал у дома – би се радвал, че пътуването ми доставя такова удоволствие. Но нали бях заела неговото място, не съжалявах за отсъствието му чак толкова, както подобава на една благовъзпитана дъщеря.

Татко чисто и просто отказа да пътува за Бад Ишъл. Той не се интересуваше от австрийските роднини, а мамината сестра, която господстваше неограничено над синовете и мъжа си, го хвърляше в благоговеен ужас. Именно той предложи да вземат мен.

–Момичето има нужда от малко разнообразие. Сиси е твърде слабичка, твърде тъжна след глупавата история с онзи младеж. Вземи я със себе си. Тя поне няма да се кара със сестра ти, както със сигурност бих направил аз.

Последното изречение изигра решителна роля. Мама отлично знаеше, че леля София бърчи нос по адрес на нашия татко, той пък не пропускаше случая да й се противопостави. Затова тя не искаше да поема риск, особено при едно тъй деликатно и важно посещение, каквото беше предстоящото. Семейството на баварския херцог трябваше да се представи в най-добрата си светлина.

По-точно казано, принцеса Елена, която всички наричахме Нене, трябваше да се представи в най-добрата си светлина. Моментът обаче беше възможно най-неподходящият. Баварското кралско семейство носеше дворцов траур по повод кончината на една възрастна леля. Ние също следваше да отдадем подобаваща почит към паметта й, а подобни случаи бяха същинско наказание за Нене. Тя изглеждаше ужасно в траурни одежди.

Чуждите хора вероятно я вземаха за моя гувернантка – нея, а не госпожа Рьоди, която неотдавна бе заменила баронеса Вулфен. А всъщност Нене беше главното действащо лице, главната причина за това пътуване. Франц Йозеф, младият император на Австрия, си търсеше жена, а двете сестри и майки бяха стигнали до извода, че Нене ще бъде идеалната булка за владетеля.

Нищо чудно, че от вълнение голямата ми сестра непрекъснато страдаше от главоболие. Сега май всеки момент щеше да избухне в сълзи.

– Успокой се – извика мама с напрегнат глас, след като даде знак на кочияша да продължи и пообмисли ситуацията. – В края на краищата те знаят къде отиват. Заради хаоса в Залцбург трябва да са поели по друг път. Ще видиш, че сигурно ще ни чакат в хотела, когато пристигнем в Бад Ишъл.

– Наясно ли си вече коя рокля ще облечеш за срещата ни с Франц Йозеф? – полюбопитствах аз.

От месеци цял рояк шивачки си избодоха пръстите, за да приготвят чеиза на Елена. Беше тръгнала на път със сандъци, преливащи от копринени фусти, муселинови рокли, кадифени елечета и елегантно драпирани капели, издържани точно в онези модни цветове, които най-добре подчертаваха ефекта от надменната й външност.

– Сега не му е времето да мисля за това – отпъди въпроса ми Нене, сякаш пътуваше към екзекуцията, а не към годежа си.