ИМПЕРАТРИЦАТА
НА
СЕДЕМТЕ ХЪАМА
На Стивън,
който в много отношения – лунички, неспособност да се свърта на едно място, избухливост, шумно хъркане, предпочитание да си служи с лявата ръка, неприязън към конете, ловкост със сабята, нежелание да се съобразява с авторитети и онзи мускул под лявата лопатка, побиращ цялото му напрежение – прилича на Викс
ПЪРВА ЧАСТ
РИМ
ГЛАВА ПЪРВА
ВИКС
Още на тринайсет един астролог ми предсказа, че някой ден ще предвождам легион, а легионерите ще ме наричат Версенжеторикс Червения. Астролозите обикновено са конски фъшкии, но този дребен смешник се оказа прав за всичко – лепнаха ми прозвището, получих дори легиона, макар и с известно закъснение. Защо обаче този астролог не ме предупреди за важните неща? Защо не ми каза, че императорите заслужават преданост, но трябва и да се боиш от тях. Защо не ми каза, че ще убия най-добрия си приятел по заповед на най-злия човек, когото съм срещал? И защо, по дяволите, не ми каза нищо за момичето със синия воал, което срещнах в деня, когато чух предсказанията му?
Тази кучка. Не че предполагах – когато се срещнахме за пръв път, бяхме деца. Аз – кльощав роб, а тя – красиво момиче със син воал, цялата насинена (няма значение защо). Първото момиче, което целунах. Устните ѝ бяха сладки. Затова сигурно се размекнах, когато пътищата ни се пресякоха отново по-късно, след като пораснахме. Щом онзи астролог е бил толкова добър, защо не ме предупреди за нея? "Момиче в синьо! Отваряй си очите на четири!" Какво щеше да му коства? А на мен тя ми коства много през годините, честна дума.
Но да не изпреварвам събитията. Аз съм Версенжеторикс. Викс за приятелите, Червения – за войниците ми, и "онова плебейско копеле" – за враговете. Служих на четирима императори – убих един, обичах друг, сприятелих се с трети и навярно трябваше да убия четвъртия. Аз съм Версенжеторикс и искам да ви разкажа историята си.
Пролетта на 102 г. след Христа
Няма да ви отегчавам с потеклото си. То и без това не е чак толкова забележително – майка ми беше робиня, а баща ми – гладиатор, а от това по-ниско положение – здраве му кажи. Ако следите игрите в Колизеума, несъмнено сте чували за баща ми, но няма да ви кажа името му. Мислят го за мъртъв и на него му харесва така. В края на краищата се засели на планински връх в най-северната част на Британия. Измъчва парче земя, което нарича градина, и е щастлив. Мама също е щастлива. Работи, тананика си и произвежда бебета, за да напълни къщата, която получи, задето направи услуга (не питайте каква) на една императрица. Когато обаче навърших осемнайсет след почти пет години в Британия, ми доскуча. Бяхме по-добре оттам, откъдето идвахме, но бях свикнал с вълненията, а в планинска къща, пълна с бебета, няма кой знае колко вълнения. Освен това едно момиче от съседните къщи ми хвърли око и макар да се бяхме забавлявали веднъж-дваж в плевнята, не исках да се женя за нея. Същевременно не разчитах на някакви шансове, ако баща ми решеше, че трябва да се задомим. На осемнайсет бях едър, той обаче беше по-едър от мен, и боравех сръчно с оръжия, ала бледнеех пред него. Затова офейках в Рим, центъра на всичко. Татко се подвоуми, но ми даде амулет, да ме пази невредим, и кесия да ме храни. Мама се разплака, впрочем не знам дали не беше от поредното бебе в корема ѝ.
Не си струва да описвам пътуването. Беше мокро и дълго. Изгубих си кесията заради арменски моряк. Лъжеше на зарове, кучият му син. И си губех вечерята безброй пъти през палубата. Мразех лодките. И досега ги мразя. Но пристигнах в Рим. Родителите ми ненавиждат Рим от дъното на душите си и сигурно имат право след всичко, което преживяха. Но аз слязох от онзи клатещ се проклет кораб, поех дълбоко дъх и разбрах, че съм си у дома.
Всички се опитват да опишат Рим. Всички се провалят. Той не прилича на нищо друго на света. Метнах торбата по-високо през рамо и се завъртях в кръг, ококорил очи. Отраснах в Брундизиум[1], когато мама беше още робиня, и дойдох по-късно във великия град. По онова време не успях да го разуча добре и да го опозная. Ала сега нищо не ме спираше да го попия целия – шума, миризмата, блъсканицата, уличниците в тъмни мантии и моряците с месингови обеци; уличните търговци, размахващи стоката си под носа ми и бездомните хлапета, опитващи се да пъхнат мръсните си пръсти в кесията ми. Това беше животът – суров и шумен, шурнал като кръв от вена.