– Версенжеторикс – представи ме Сабина. – Запознай се с Публий Елий Адриан, трибунус плебис.
– Какво е това? – попитах, без да се покланям. – Офицер в легион ли?
– Не, това е друг трибун. Адриан е нещо като магистрат. Първата стъпка към поста на претор[8].
– Има други отговорности – очите на Адриан отново ме обходиха. – А кой е този? – попита той Сабина.
– Подопечен на татко.
– А! – Лека изненада. – Сенатор Норбан винаги закриля странници.
– Да – съгласи се Сабина. – На мен ми харесват. Научавам много.
– Особени вкусове имате, Вибия Сабина.
– Нали? – вметнах аз. – На мен ми харесва.
Очите на трибуна се позадържаха върху лакътя ми, където ръката на Сабина все още беше пъхната, после ме пренебрегнаха.
– Ако не желаете да ви придружа до ложата ви, Вибия Сабина, ще си тръгвам. Не обичам състезанията.
Още един поклон към Сабина и той се отдалечи с типичната сляпа самоувереност, принуждаваща тълпата да се отдръпва от пътя му.
– Превзето патрицианско копеле – изръмжах аз.
Така се запознах с Публий Елий Адриан. Колко неприятности щях да предотвратя, ако бях убил кучия син на място!
САБИНА
Колко е приятно, мислеше си Сабина, да разполагаш със здравеняк от мъжки пол в тълпата. Вървеше спокойно след Викс, който си пробиваше път с рамене през въодушевеното множество от привърженици на Червените. Червените, спечелили последната надпревара, имаха най-много победи.
– Леля Диана никога няма да ми прости, ако не отида да я поздравя – изкрещя Сабина, за да надвика бурните аплодисменти, отправени към Червените в края на последната им тържествена обиколка, а Викс си запроправя път през червеното море, наводнило арената.
– Триста дяволи! – Досега Викс не бе виждал отблизо състезателните жребци – огромни и потни, задъвкали червените кожени юзди. – Качвам се на кон само в краен случай. Какви чудовища! Кой би поискал доброволно...
– Сабина! – леля Диана изскочи иззад гърбовете им и прегърна Сабина през кръста с неизискано загорелите си ръце. Както обикновено червената ѝ рокля и сламенорусата ѝ коса миришеха на сено. – Червените спечелиха пет от девет, видя ли? Поканих колесничарите на пиршество във вилата ми. И ти ще дойдеш, разбира се...
– Мисля да се прибирам вкъщи, лельо Диана.
– Всемогъщи богове, момиче, на твоята възраст се надпивах с колесничарите и печелех! Както решиш... Аз ще нагледам конете си.
Тя се извърна и се отдалечи.
– Това ли е леля ти? – Викс я проследи с възхитен поглед.
– Не точно. Пада ми се далечна братовчедка по бащина линия, но я наричам леля – усмихна се Сабина. – Не се притеснявай, че я зяпаш. Не си изключение.
– На младини сигурно е била невероятна гледка.
– Да. Мъжете се обръщаха и се втренчваха в нея, където и да влезеше. Мама се вбесяваше. Тя искаше мъжете да се обръщат и да гледат само нея.
Сабина отново улови Викс през ръката и двамата последваха множеството, напускащо Марсово поле. Краката им газеха по огризки от храна и лепкави локви вино, вехнещи празнични цветя и захвърлени знаменца. Привържениците на Червените се смееха самодоволно, а на Сините се мусеха; децата хленчеха и капризничеха, а влюбените се шмугваха в тъмните ъгълчета. Небето горе, тъмно виолетово, преливаше в здрачносиво. Сабина вдигна глава да погледне внушителната овална сянка на Колизеума в далечината и се запита колко ли мъже са умрели там днес. Викс също гледаше Колизеума – за пръв път през този ден живото му лице застина.
– За него ли се замисли? – попита Сабина. – За Колизеума?
– Не – гласът на Викс прозвуча рязко и той изблъска пияницата, изпречил се на пътя им, с повече сила от необходимо. Пияният се ухили широко и изломоти завалено "Аве Виналия!", преди да изчезне в сумрака. – Понякога го сънувам – додаде ненадейно Викс.
– Завиждам ти – призна Сабина. – Не сънувам, откакто епилепсията ме напусна.
Като дете страдаше от гърчове, но я излекуваха с обичайния цяр – гладиаторска кръв. Най-подходящият гладиатор беше Викс – тринайсетгодишен, ранен и за пръв път стъпил на арената. Тя беше сред зрителите, когато го раниха – с меч в рамото, което нямаше да е толкова зле, ако Викс не беше се протегнал нагоре, за да достигне по-едрия си противник и да го убие. "Сигурно затова го целунах, когато го срещнах – помисли си Сабина. – Каква гледка беше само!"
– Липсва ти епилепсията ли? – изненада се Викс.
Розовеещото небе вече тъмнееше виолетово.
– Хмм... не припадъците. Но ми липсват сънищата. Боговете ни говорят в сънищата. Означава ли, че никога повече няма да ми проговорят?