Но ти не си скулптор, нали?
Сабина погледна големите ръце на Адриан. Нежни и меки, с гладки и безупречно изрязани нокти, пълна противоположност на дланите на чичо Парис, огрубели от длетото.
– Не, аз съм просто дилетант – отговори Адриан със скромност, която се стори подозрителна на Сабина. – Правя скици и архитектурни планове. Същият принцип е характерен и за гръцката архитектура. Женските фигури – кариатиди, които красят сградите в Ерехтейон, не служат само като опорни колони! Вдигнали са коляно, сякаш се канят да слязат от постамента...
Той размахваше възбудено ръце.
– Някой ден ще си построя вила – продължи той. – Съвършено съчетание на гръцките и римските архитектурни принципи. Изяществото и красотата на Гърция – ние нямаме с какво да им съперничим, – но подсилени със солидни римски куполи. Подготвил съм предварителни проекти, продължавам обаче да проучвам въпроса. Искам да обиколя Гърция, да видя Акропола, храмовете. Гърците имат най-изящните храмове на света.
– Според теб гърците имат всичко най-хубаво – подкачи го Сабина, но погълнат от темата, той не обърна внимание на шегата.
– Не всичко – възрази той категорично. – Рим има най-доброто управление, най-добрите инженери, най-добрата организационна система. Ала по отношение на културата отстъпва на Гърция. Архитектура, философия, театрално изкуство. Ние можем да предложим само скучни фарсове с пантомима, нищо, което да съперничи на Софокъл и Еврипид. Колкото до литературата...
– Цицерон – прекъсна го бързо Сабина. – Марциал, Виргилий...
Адриан изсумтя.
– Превъзнасят ги незаслужено...
– Не и Виргилий – възрази Сабина. – "Виждам войни, ужасни войни и Тибър, прелял от кърви."
– Бомбастично и превзето – отсече Адриан. – Ако искаш да научиш за Еней, по-добре прочети Аналите на Ений. Добра непретенциозна римска проза.
– Няма да ме разубедиш. Оставам привърженичка на Виргилий. А какво ще кажеш за Катон?
– За Катон съм съгласен. Написал е учебник за ораторското майсторство, базиран върху гръцката реторика...
– Да, чела съм го.
– Нима? Странно. А "Начала"?
Изведнъж гласът на чичо Парис прекъсна разискването.
– Вървете си! – отпрати ги той, без да вдига поглед от длетото. – Разсейвате ме.
Сабина осъзна, че са разговаряли на висок глас, разпалено, повече от час. Уви припряно в кърпа статуетката на Атлас.
– Тръгваме, чичо Парис.
– Исках да поръчам бюст на император Траян – спомни си Адриан. – Изобразен като Александър...
– Скучно – отсече чичо Парис и захлопна вратата на ателието.
– Не му се сърди – помоли Сабина, когато излязоха на улицата.
Робите, възползвали се от отсъствието ѝ да пофлиртуват с неколцина робини, запътили се към пазара, вдигнаха бързо носилката ѝ.
– Чичо Парис – продължи Сабина – работи за удоволствие, а не за да се издържа. Ако поръчката не е интересна, няма да я приеме.
– Истински скулптор. – Адриан поглади късата си брада. – Завиждам на такива хора. Великият талант понякога е бреме, но те освобождава от тревогите да прозреш съдбата си. Талантът е съдба.
– И аз си помислих преди малко същото – призна Сабина. – Но ти се изрази по-добре. Какъв е твоят талант?
– Пиша поезия. Елегии в гръцки стил. И имам известна художническа дарба. Свиря на флейта и на лира. Но никога няма да стана велик творец.
– Значи се налага сам да прозреш съдбата си – заключи Сабина. – Като повечето от нас.
– Вече знам какво ми е отредено – отвърна спокойно Адриан.
Тя наклони заинтригувано глава, но той вдигна ръка и извика носилката си.
– Опасявам се, че трябва да тръгвам, Вибия Сабина. Бих те изпратил до вкъщи, ала тази вечер съм канен на вечеря у зет ми Сервиан.
– Луций Урсус Сервиан? – попита Сабина. – Познавам го.
– Казват, че е най-достойният човек в Рим.
– И аз не го харесвам.
Адриан се засмя гръмко, улови ръката ѝ и я поднесе към устните си.
– Колко интересно същество си – изгледа я той и Сабина не забеляза нито следа от отегчение в дълбоките му очи.
ВИКС
Признавам, че се притесних, когато ме повикаха в дома на сенатор Норбан.
– По дяволите – изругах, когато получих учтиво формулираната покана, подадена ми от не толкова учтив роб.
Но отидох. Щом сенатор в Рим щракне с пръсти, безработни бивши роби като мен подскачат като жаби.
– Виждам, че се справяш добре – очите му се плъзнаха по сребърната верижка около врата ми и той се облегна на стола. Нищо не беше се променило в претъпкания кабинет – бюрото с купища плочки за писане, уютната неразбория, десетките рафтове със свитъци. – Намери ли си вече работа?