– Добре. Приемам.
– Отлично. – От каната до лакътя му сенаторът отсипа бледа струя вино в чаша и я побутна към мен. – Добре дошъл в дома на Норбанови, Версенжеторикс.
Сигурна заплата или не, всъщност не ми беше приятно отново да наричам някого "господарю".
Влажно и горещо лято смени пролетта и аз се притаих в дома на Норбанови като змиорка в мътна плитчина. И не беше зле.
Работата беше лека. Имаше само още двама телохранители – обветрени и с прошарени коси, – доволни, че могат да хвърлят зарове в прохладната градина, докато аз съпровождам господаря до Сената. Сенатор Норбан беше добър господар – измерваше свитъците с орлов поглед, но нехаеше за домакинството. В отсъствието на съпругата и децата му предпочиташе да се храни в кабинета, ръсейки разсеяно трохи върху восъчните плочици. Понякога вземаше от готвача кошница с хляб и сирене и изкуцукваше до библиотеката на Капитолийския хълм, където преполовяваше деня, зает с проучвания. В неговата къща не биеха никого, робите не бягаха нощем и не ги налагаха за счупена чиния. Имах нова мантия – достатъчно плътна да ме пази от летните порои. Редовно ми даваха почивни дни – да гледам игрите или състезанията, да обикалям гостилниците или каквото пожелая. Най-тежката ми задача беше да нося наръч свитъци на сенатор Маркус Норбан, докато го съпровождам до Сената.
Защо тогава се чувствах толкова вкиснат?
– Много си намръщен, Викс – присмиваше ми се луничавата робиня.
Казваше се Гая, гъркиня, отраснала в дома на Норбанови, и скоро броях луничките не само по носа ѝ. Беше позакръглена и все се кикотеше – мека като памук нощем, но... аз лежах намръщен и се взирах в тавана, след като излезеше от стаята ми със сънен кикот. А през почивните дни пиех, наливах се и се връщах с такъв махмурлук, че дори сенатор Норман не ме поздравяваше с обичайното разсеяно "добро утро" на път за Сената.
Сабина и втората ѝ майка се застояха в Баие и това също ме вкисваше. Виждах как баща ѝ им пише всеки следобед. Няма как да не е споменал, че е назначил нов телохранител, нали? Надявах се това да я накара да се върне по-рано, но тя не се връщаше. И защо да се връща? Навярно всички патрициански момичета целуват плебейски момчета след състезанията. Нещо пикантно в ежедневието им, евтина тръпка, преди да се омъжат, да надебелеят и да се превърнат в копия на майките си – гримирани и с оскубани вежди.
Не само аз исках да видя дъщерята на сенатор Норбан. Мине не мине ден и някой многообещаващ кандидат в тога се появяваше на прага. Млади и стари, всички сбърчваха разочаровано чела, когато им съобщавах, че не е тук.
– Защо я търсят толкова? – попитах патрицианско момче, по-младо от мен, цъфнало пред вратата с букет лилии и чисто нова тога. – В Рим има много сенаторски дъщери. Сигурно повечето са по-красиви от нея.
– Но нямат връзките ѝ. – Беше твърде млад да си вири носа и не се свенеше да разговаря с телохранители. – Племенница е на императора. Или далечна братовчедка. Както и да е, във всеки случай е най-близката му неомъжена родственица. Дядо казва, че ако я спечеля, ще напредна в кариерата.
Остави букета върху първата мярнала му се масичка. Дребно момче, хилаво като вейка, но с приятно лице с изтънчени черти и тъжно изражение. Съобщи ми името си пред прага, някаква невъзможно дълга патрицианска скороговорка, но аз запомних само Тит.
– Не си ли млад да се жениш? – не се сдържах да попитам.
– Не беше моя идея, повярвай ми. Дядо е болен и иска да се установя. – Тит или както там му беше името започна да бърника цветята. – Каза, че може би имам шанс. Дядо е близък приятел на баща ѝ и вече е подметнал нещичко за мен.
– Няма да ти помогне – отвърнах. – Тя ще си избира сама съпруг.
– Е, загубен съм – тъжно посочи хилавото си тяло. – Кой ще ме избере?
– Не се знае – засмях се. – Ела, когато се върне от Баие.
– Ще дойда. Ще посъбера опит в ухажването, дори да нямам никакъв шанс. "Страхливците не достигат върха", както е казал Сир. – Младежът взе букета от лилии и ми го подаде. – Подари ги на приятелката си.
– Следващия път донеси виолетки – посъветвах го. – Домина Сабина мрази лилии.
Харесах го, Тит еди-кой си, но другите бяха надменни фукльовци. Отби се и онзи мазен червей – трибун Адриан – и гъстите му вежди се събраха над носа, когато му съобщих, че напразно е бил път.
– Кога ще се върне Вибия Сабина? – благоволи да ме попита той.
– Не знам – пъхнах палци в колана си. – да не мислите, че ме осведомява.
– О... – измери ме с очи и ме позна. – Момчето от арената. Държа се грубо.