Докът се люлееше под краката ми. Проправих си път по кея с една ръка върху ножа в колана ми. Мнозина в Рим предпочитат първо да те намушкат, а после да проверят дали притежаваш нещо, което си струва да откраднат.
– Моят град – казах на глас и една домакиня, понесла кошница под мишница, ме изгледа кръвнишки.
Изпратих ѝ въздушна целувка и тя се отдалечи бързо. Втренчих се в хълбоците ѝ под грубата дреха – хълбоци като варели, но цял месец не бях слизал от проклетия кораб и не бях зървал жена, та не подбирах много-много. Момиче ми трябваше повече от храна, но в кесията ми нямаше достатъчно монети дори за евтино.
Момичетата щяха да почакат.
– Как да стигна Капитолийския хълм? – попитах един моряк на ръждясалия си латински и той набързо ме отпрати по дяволите.
Но търговец, превъзнасящ месинговите си тигани, се оказа по-услужлив и аз метнах торбата си през рамо и тръгнах, тананикайки си.
Странно колко добре си спомнях града. Не го бях виждал, откакто навърших тринайсет, а ми се струваше, че съм го напуснал едва вчера. Тълпата пооредя, когато подминах Римския форум[2] с изкусителното му ухание на хляб и месо, и аз отпуснах ръката, стиснала дръжката на ножа, и закрачих по-бавно. Полюбувах се на разточителния мраморен дворец, покрил половината Палатински хълм, припомняйки си черноокия безумец и игрите му, докато един преториански гвардеец в червено и златно не ми нареди да се махам.
– Всички дворцови стражи ли са красиви като теб? – изстрелях в отговор. – Или съм се застоял прекалено дълго на кораба?
– Изчезвай – изръмжа той и ме подкара по улицата с дръжката на копието си.
Преторианци[3]. Никакво чувство за хумор.
Позадържах се повечко пред мраморния овал на Колизеума. Не го виждах за пръв път, разбира се, но бях забравил заплашителната му снага. Няма друго място по света като това – с арките и плинтовете му, с нишите, където стоят статуи със слепи, невиждащи очи. Ивицата пясък вътре пазеше всички таткови кошмари, а и някои от моите. Не му го бях казвал, но той го знаеше. Всички, били се някога за живота си на това място, го знаеха.
Оттогава са изминали много години и аз съм на средна възраст. Водил съм повече битки, отколкото мога да преброя, никоя обаче не се връща в сънищата ми като онези в Колизеума. Върху този пясък убих за пръв път човек, когато бях още дете. Огромен гал, който всъщност не искаше да ме убива, и колебанието му подписа смъртната присъда. Не го смятам за кой знае какъв старт в света на мъжеството.
Взирах се в арената, стиснал малкия амулет от татко, и се питах как е възможно хората да строят толкова фантастични постройки с една-единствена цел – масови убийства. Накрая свих рамене и поех към Капитолийския хълм. По-тихо място, с гладко павирани улици и жени в коприна вместо във вълна и забързани роби с гербовете на прославени родове. Подминах огромната Капитолийска библиотека, където половин дузина сенатори в тоги влизаха и излизаха припряно, смръщили разсеяно чела, и забавих крачка. От мама знаех, че къщата е някъде тук...
– Да? – Роб в спретната туника ме изгледа подозрително от главата до петите. – Какво желаете?
– Това ли е къщата на сенатор Маркус Норбан?
– Не пускаме просяци...
– Не съм ти просяк, по дяволите. Това ли е къщата на сенатор Норбан, или не?
– Да, но...
– Добре. Искам да го видя.
Робът беше едър, но аз бях по-едър. Избутах го и се вмъкнах в тясното преддверие, където дузина мраморни бюстове се вторачиха в мен със злостно неодобрение.
– Стига си мърморил – сопнах се на роба, който шляпаше със сандали по петите ми. – Сенаторът знае кой съм.
След десетминутна препирня ме отведе в малък атриум и ме остави да чакам.
– Имай търпение – изсумтя робът. – Сенаторът е много зает.
Изгледа ме подозрително за последно, сякаш се чуди дали е безопасно да ме остави сам при ценностите, и най-сетне се предаде.
Вдигнах глава и огледах мястото. Слънчевите лъчи струяха през открития покрив, по пода имаше мозайка с виещи се лози, а по средата на помещението – тихо езерце със сини плочки. Статуя на нимфа ме гледаше през рамо от ъгъла и момичетата толкова ми липсваха, че дори нейните мраморни гърди ми се струваха изкусителни. Оставих торбата си върху мраморна пейка и коленичих. Потопих длани в езерцето и си наплисках лицето. Вдигнах очи и забелязах мило момиченце да се взира в мен, стиснало дървено конче и пъхнало палец в устата си.
– Здрасти, дребосъче. – Изглеждаше пет-шест годишна, колкото моята сестричка. – Коя си ти?
2