– Версенжеторикс, ако те попитам нещо, ще ми отговориш ли?
Поизправих се смутено.
– Разбира се.
– Кажи ми какво се случи в деня, когато те целунах. Преди пет години.
– Има ли значение? – Отскубнах стрък трева току до крака ми, после още един. – Бяхме деца. Ти на колко беше? На дванайсет?
– Викс. Срещнахме се случайно, аз те целунах и се прибрах у дома. Докато чаках вкъщи, брат ми умря, мама умря и императорът на Рим умря. А татко се прибра у дома с вид на мъртвец и ми съобщи, че има нов император.
– Какво те кара да мислиш, че знам?
– Всички знаеха, че Младия варварин е любимец на император Домициан. И след смъртта на Домициан Младия варварин потъна вдън земя.
Понечих да стана, но хладната ѝ малка длан улови китката ми.
– Попитай баща си какво се е случило, домина.
– Казва, че онеправдан роб убил императора. Казва, че брат ми е загинал геройски. Казва, че мама е била убита в суматохата.
– Баща ти е добър човек. Не би излъгал.
– Да, но понякога пропуска истината. Това е най-добрият начин да лъжеш, без в действителност да лъжеш. – Тя представляваше смътен силует в мрака, само сянка с овално лице, сплетени коси и голи ръце. – Моля те, Викс.
Отпих глътка от каната, после още една.
– Заключих майка ти в един килер – подхванах бавно и ѝ разказах от игла до конец за онзи странен ден, когато императорът умря, как родителите ми го убиха, а аз видях всичко. Тук-там зейваха празноти – празноти, които запълвах с подробности, дочути от мама, празноти, в които просто не исках да потъвам, защото денят беше кошмарен и исках да го забравя. Но дъщерята на сенатора чакаше търпеливо в мрака, без да продума, докато не приключих, и първият ѝ въпрос ме изненада:
– Оцеляха ли родителите ти?
Поколебах се, замислен за нескопосната вила върху прибуления в мъгла планински връх, където мама раждаше бебета, а татко изтезаваше градината си – и двамата мъртви за Рим и щастливи, че е така. Поколебах се, но усмивката на Сабина разсея мрака.
– Добре.
Взе каната от ръката ми и отпи смела глътка.
– Чиста отрова! Брат ми наистина ли загина геройски?
– Да.
Харесвах по-големия ѝ брат, чернокос преториански офицер, който се опитваше да угоди на всички. Не се получаваше, но той упорстваше.
– Беше герой.
– Липсва ми. – Сабина вдигна колене и скръсти ръце върху тях. – Хубаво е момичетата да имат братя.
– Имаш Лин.
– Да, но той е по-малък от мен. Докато е жив, аз ще се грижа за него. А да имаш по-голям брат вдъхва увереност.
– Заплаши да ми откъсне главата, задето съм те целунал – спомних си. – Предупреди ме да си държа мръсните ръце далеч от теб.
– Ето, виждаш ли?
– Съжалявам за майка ти. – Отпих от каната. – За килера и прочее.
– Аз не съжалявам – призна Сабина. – Не беше кой знае каква майка. Не беше и кой знае какво човешко същество, честно казано.
– Да... – Майка ѝ беше първокласна кучка и се радвах, че Сабина не прилича на нея, макар да беше красавица, защото не бих целунал момиче, което прилича на онази пепелянка. – Но не знам кой я уби в килера – добавих. – Не бях аз.
– Имаше много врагове. Някой се е възползвал от суматохата. – Сабина издърпа каната от ръката ми. – Това противно вино започва да ми харесва.
– Така става.
Тя отпи и полегна върху тревата.
– Благодаря ти, че ми разказа, Викс.
– И аз се радвам, че ти разказах. – Подпрях се на лакът и вдигнах глава към тъмното небе. – Обичаш ли да се любуваш на звездите?
– Да. После всичко тук долу изглежда толкова дребно!
– Веднъж един астролог ми предсказа бъдещето. – Всъщност в деня, когато умря императорът. – Каза, че някой ден ще имам легион. И ще ме нарекат Версенжеторикс Червения.
– Повярва ли му?
– Не знам. Беше смешен дребосък – дундест веселяк. Не приличаше на астролог. Но нещата, които казваше, често се сбъдваха.
Сабина продължаваше да се взира в небето.
– Аз не вярвам много-много на предсказания. Защо ще си правят труда боговете да предопределят живота ни? Предпочитам да ни държат в напрежение.
– Аз вярвам в своите звезди. Ще ги накарам да се подредят както пожелая.
Погледна ме замислено.
– Мисля, че ще успееш.
Отметнах глава назад.
– Тази нощ звездите са добри.
– Викс...
– Какво?