Тя продължи да ме наблюдава сериозно през кичури руса коса.
– Дете на сенатор Норбан ли си?
Огледа миниатюрния си палец за секунда и пак го пъхна в устата.
– Ще ме заведеш ли при баща си?
Продължи да смуче енергично палеца.
– Ще ми кажеш ли поне къде е лаваториумът[4]? Пишка ми се.
– В дъното на коридора – долетя глас иззад гърба ми.
Обърнах се и видях друго момиче, горе-долу на моята възраст.
Стройна, с кафява коса, в синя рокля.
– Чакам сенатор Норбан – обясних аз.
– Има време.
Тя вдигна малкото момиче, извади нежно палеца от устата ѝ и тръгна по коридора с онази сляпа вяра, характерна за патрициите, че непременно ще ги последвам и не е необходимо да се обръщат. Последвах я към лаваториума.
– Има вода, ако искаш да се измиеш – уточни тя и аз схванах намека.
Римляните се къпят по-често и от най-големите чистници в Британия. Използвах леген вода и измих корабния прахоляк от лицето и врата си.
– По-добре ли е? – усмихна се момичето, когато се върнах в коридора.
– Много, благородна. – Възнаградих я с най-умелия си поклон, поръждясал, понеже отдавна не бях го използвал. В Британия няма нито много бани, нито много хора, на които да се кланяш. – Благодаря.
Изгледа ме изпитателно и внезапно се усмихна. Имаше дребни зъби, малко криви, но миловидни.
– А! – възкликна тя.
– Какво "а"?
Набита русокоса жена в жълта коприна се появи с енергична крачка по коридора, понесла бебе върху хълбока си.
– Сабина, да си виждала... А, ето я и нея. – Взе момиченцето и го подпря върху другия си хълбок. – Фаустина, защо не си при бавачката си? Кой е този?
Жената ме погледна разсеяно, жонглирайки с двете ококорени деца.
– Това е Версенжеторикс – обясни нехайно момичето в синьо и аз подскочих. – Чака да говори с татко.
– Е, не го задържай – посъветва ме жената. – Съпругът ми работи много. Фаустина, Лин, време е за баня.
Децата загукаха над раменете ѝ и тя се отдалечи като жълто петно.
– Откъде ми знаеш името? – попитах, когато момичето в синьо тръгна към атриума.
Погледна ме през рамо.
– Не ме ли помниш?
– Мм...
– Няма значение – махна с ръка. – Защо искаш да видиш татко?
– Току-що се върнах от Британия. Мама каза, че може да ми помогне... Виж, как разбра...
– С право си дошъл тук. Татко помага на всички. – Тя извика иконома и му прошепна нещо. – Ще те преместят в началото на опашката.
Просто ей така и бях вътре.
Сенатор Маркус Норбан беше от хората, които те принуждават да се държиш благопристойно. Татко оказваше същия ефект, но предимно защото му личеше, ще ти откъсне главата, ако го ядосаш. Сенатор Норбан не беше войнствен типаж – сигурно беше навършил шейсет, косата му сивееше, рамото му беше изметнато, а пръстите му – оплескани с мастило. Веднага обаче изопнах рамене и си отбелязах наум да внимавам как се изразявам.
– Версенжеторикс – удиви се той. – Питах се как сте ти и семейството ти.
– Много добре, сенаторе.
– Радвам се да го чуя. За постоянно ли се върна в Рим?
– Той е центърът на всичко.
– Вярно. – Завъртя перото между пръстите си. В кабинета му цареше ведра бъркотия; пера, свитъци и плочки покриваха всяка повърхност. Имаше повече пергаменти, отколкото бях виждал през целия си живот. – Какво смяташе да правиш тук?
– Мислех си за легионите.
Навремето исках само едно – да стана гладиатор, – но още щом опитах, желанието ми се изпари. Ако не броим гладиаторската арена, за момче с дарба да борави с оръжия не оставаше кой знае какво друго освен легионите. А и в римската армия дори момче с робско потекло може да се издигне...
– Питам се дали си наясно каква всеотдайност се изисква от постъпилите в легионите. – Сенатор Норбан остави перото. – На колко си години?
– Двайсет – отвърнах.
Погледна ме.
– Деветнайсет – поправих се аз.
Пак ме изгледа.
– Деветнайсет! Навършвам ги след няколко месеца.
– Значи на осемнайсет. Искаш, предполагам, да се издигнеш във войската?
– Не възнамерявам цял живот да съм обикновен войник! – изсумтях аз.
– Примири се, че ще си обикновен войник следващите двайсет години, защото няма начин да станеш дори центурион, преди да навършиш трийсет.
– Трийсет!
– И тогава няма гаранция. Ще ти трябва покровител, за да станеш центурион, а мен може и да ме няма след двайсет години.
Сенаторът прокара тъжно ръка през сивата си коса.
– Е... – опитах се да сменя тактиката, – възможно е да не остана в легионите, докато навърша трийсет. Има и други професии.