– Аха...
Намръщих се.
– Какво "аха"?
– Баща ти мрази Рим и следователно ти го обичаш.
Свих рамене.
– Планината в Британтия щеше да ни отеснее. А той е огромен мъж.
– Помня. Приличаш на него.
– Знам, знам.
Малкият ми брат беше тъмноок и тъмнокос като мама, но аз бях копие на баща си и ми беше омръзнало да ми го повтарят. И двамата бяхме червенокоси и сивооки, бях висок и широкоплещест като него, служех си по-добре с лявата ръка като него и бях наследил сръчността му с оръжията. И какво от това?
– Не съм като баща си.
– Не си – съгласи се Сабина. – Ще станеш по-голям от него.
– Искаш да кажеш по-висок? Бих искал...
– Не, не по-висок. По-голям. Твърде голям за Британия, да не говорим за някакъв хълм. Дори Рим няма да те побира.
– Благодаря... – отвърнах несигурно, притиснах я с прозявка към рамото си и скоро започнах да се унасям.
– Мечтай, Викс – прошепна тя или поне така ми се стори. – Мечтай за звездите си, за звездите, които ще те отведат към славата. Вдигаш много шумотевица, но мисля, че си по-голям мечтател и от мен.
Сенатор Норбан и семейството му вечеряха в Домус Августана веднъж седмично с императора и императрицата, но аз никога не ги придружавах. Възможно беше някои роби и стражи да ме помнеха от времето, когато император Домициан беше жив. Но с наближаването на Сатурналия[16] разбрах, че най-сетне ще ми се отдаде възможност да видя отблизо император Траян, защото той и антуражът му щяха да гостуват на Норбанови за вечеря.
– Не разбирам каква е тази суетня – оплака се кротко сенатор Норбан, когато съпругата му влетя като полудяла в стаята. – Той е войник, не е претенциозен. Слагаш парче месо в чинията му и е предоволен.
– Но императрица Плотина забелязва всичко – проплака Калпурния. – И не искам да бърчи дългия си нос в дома ми.
Вече много натежала, Калпурния се клатушкаше из къщата, следейки с показалец списъци, менюта и притеснени роби. Дори голямата дъщеря в семейството беше принудена да помага и аз видях в кухнята Сабина, покрила главата си с кърпа и с брашнено петно върху брадичката, да се сражава храбро с буца тесто.
– Покажи ми – настоя тя, наблюдавайки как сръчните ръце на готвача го мачкат и млатят. – Колко интересно!
Подсмихнах се тайничко, защото миналата седмица ми каза същото със съвсем същата интонация, когато ѝ показвах нещо под завивките (няма значение какво).
– Богове! Студено е! – потрепера тя, пъхайки се в леглото ми същата вечер. – Стопли ме.
– Както наредиш, господарке моя. – Увих ръце около нея. – Закъсня.
– Калпурния ме задържа. Избирахме меню за вечерята с императора.
– Ще съм на седмото небе, когато проклетата вечеря мине.
– Не искаш ли да видиш императора?
– Виждал съм императори и преди. Не искам да виждам повече.
– Лъжец.
Винаги усещаше кога лъжа. Наистина бях любопитен да видя този император. Войник, казваха, но сенаторите го харесвали, макар обикновено да не си падали по войници. Популярен. Интелигентен. Но какво още?
Сабина заби показалец в гърдите ми.
– Само толкова ли можеш да ме стоплиш?
– Ще се постарая, домина...
Прокарах длан по голия ѝ гръб и по-надолу и както обикновено разговорът приключи. Правихме любов няколко пъти – на деветнайсет си в разцвета на силите си, – както предишната и както следващата нощ.
– Виждаш ми се изморена напоследък, Сабина – възкликна Калпурния на сутринта. – Под очите ти има сини кръгове! Да не би да те претоварвам с тази нелепа вечеря?
– Просто не спя много – отговори прямо Сабина и на мен ми се стори, че домина Калпурния се втренчи остро в доведената си дъщеря.
Но нямаше какво да види. Сабина никога не ми хвърляше светнали погледи, не ме докосваше по ръката, когато се разминавахме по коридорите, не проявяваше към мен повече от дружелюбния интерес, с който се отнасяше към всички роби и свободни прислужници. Същият дружелюбен интерес, с който ме посрещна първия път в атриума на баща си, на конните надбягвания след това... същият като интереса, който будех у нея и сега между другите ни занимания.
Което всъщност беше добре. Едно-две момичета се бяха захласвали по мен преди и само ме поставяха в неудобно положение. Влюбените момичета винаги започват да разпитват за чувствата ти и обикновено резултатът е порой от сълзи (за тях) и плесник в лицето (за мен). А Сабина не изглеждаше ни най-малко захласната и това беше добре. Не можех да ѝ се наситя, вярно, но и аз не бях захласнат по нея. Честно казано, не знаех какво изпитвам към нея. С две думи, беше добре, че е благоразумна.
16