– Цезаре! – възкликна ведро Тит, а Траян се засмя и зададе някакъв въпрос на сенатор Норбан.
Тит знаеше от опит, че заговори ли те влиятелен мъж, понякога е достатъчно да повториш името му (с подходяща за случая интонация) и да си придадеш благоговейно изражение. Слава на боговете, никой друг не го заговори до края на вечерята. Тит похапваше стриди и пийваше вино, доволен да е незабележим. Боят започна едва когато отнесоха подносите с плодове и ядки.
Тит, вече станал от канапето, излезе да погледа как луната изгрява над открития покрив на атриума, но чу виковете. Последва шумотевицата в засенчената градина, осветена от лампите, запалени по колоните. Един от телохранителите на Норбанови мина край него, издърпал меча си до половината от ножницата, и Тит го докосна по ръката.
– Мисля, че са гостите. – Погледна към тъмните силуети, които се щураха по заравнените алеи.
Двамина от младите трибуни на императора се бяха счепкали за сребърната обеца на Сабина като знак за нейното благоволение и бяха съборили ваза с орхидеи. Император Траян ги беше хванал за вратовете като кученца и ги бе изхвърлил навън.
– Разрешете спора като войници – извика им той, – вместо да рушите къщата на домакина си. Калпурния, извини хората ми...
Но Калпурния се смееше и гостите наизлизаха от триклиниума да се поразтъпчат в свежия благоуханен въздух на тъмната градина и да погледат двамата трибуни, които, извадили мечове, бяха сключили приятелски облог да се бият, докато на някого му потече кръв.
– И гледайте да е само драскотина – подвикна им императорът, настани се на мраморна пейка и се облакъти върху коленете. – Ще ми трябвате, млади нехранимайковци, когато догодина се върна в Дакия. Не искам да се избиете.
"Дакия? – учуди се Тит. – Милостиви богове, дано дядо да не реши да ме изпрати на война." Чуваше думите му: "Военната служба закалява най-добре младите." Нямаше никакъв смисъл да протестираш, ако си въпросният млад човек, който не изгаря от желание да се закалява.
Повечето гости вече бяха излезли в градината. Тит виждаше Маркус Норбан, застанал до дъщеря си с развеселено лице, а Сабина гледаше снизходително ухажорите си и единствената ѝ обеца блещукаше в мрака. Трибуните се спуснаха един към друг със силни викове, но дори Тит разбра, че са прекалено пияни да поднесат зрелищен двубой. Кръстосаха шумно мечове, позалитнаха насам-натам и единият – по-скоро благодарение на късмета, отколкото на сръчността си – успя да отпрати оръжието на противника си на земята.
– Аз печеля – обяви той и размаха нестабилно меч към нощното небе. – Домина Сабина, настоявам да си получа наградата – вашата обеца, символ на... хлъц! ... символ за любов...
– Не я заслужаваш – отвърна Сабина, гарнирайки думите със смях, за да не прозвучат обидно. – Искам да я подаря на някой, демонстрирал истинско умение. Нашият телохранител ще те скълца за половин минута.
– Как не! – настръхна трибунът. – Обикновен... хлъц! ... телохранител не може да ми се опре.
– Да видим – каза тя и Тит се почуди дали наистина в очите ѝ заискри задоволство, когато обходи с поглед тълпата. И добави: – Ще дадеш ли урок на патрициите, Версенжеторикс?
Младият телохранител, който подсказа на Тит да донесе виолетки вместо лилии, не се поколеба нито миг. Захвърли настрани мантията си, размаха ръце за бърза загрявка и извади меча си от канията, проправяйки си път през подпийналата тълпа.
– Нямам нищо против, домина.
Трибунът нададе боен вик и вдигна меч. Приятелите му изръкопляскаха подигравателно. Тит се наведе да вдигне мантията на телохранителя и докато се изправи, трибунът беше разоръжен.
Тит примигна и веждите му отскочиха нагоре.
– Не беше честно – запротестира трибунът.
Телохранителят – Сабина го наричаше Викс – сви подканващо показалец и усмивката му проблесна като саблено острие.
– Да опитаме пак тогава.
– Това не е подходящо забавление за вечерно празненство – жалваше се императрица Плотина, но никой не я чуваше.
Този път Тит успя да проследи схватката, доколкото я имаше. Удар, контраудар, финт и острието отново се озова на земята.
– Някой друг? – Телохранителят, наречен Викс, закрачи в кръг, разперил ръце. – Тъкмо загрях.