Той ме погледна нетърпеливо.
– Легионерите са длъжни да служат двайсет и пет години, Версенжеторикс. Постъпиш ли сега, ще бъдеш на четирийсет и три, когато ти разрешат да помислиш за друга професия.
– Двайсет и пет години?
– Не си ли направи труда да научиш нещо за легионите, преди да си избереш поприще?
Свих рамене.
– Младост – измърмори сенатор Норбан. – Сигурно не знаеш и каква е надницата? Триста денарии годишно, ако те интересува. Минус оръжията, ризницата и дажбите, разбира се.
– Дяволска работа – изсумтях. – Римляните били много стиснати.
– Не са ти известни, предполагам, и законите за браковете на легионерите. Войниците нямат право да се женят поне докато не станат центуриони. Дори тогава им е забранено да вземат жените си на поход. Ще добавя, че понякога ги изпращат на далечни постове и остават там години наред.
– Не искам съпруга – отвърнах аз, но въодушевлението ми за легионите несъмнено избледня.
– Размисли – посъветва ме сенатор Норбан и раздразнението му се посмекчи. – Не искам да те разубеждавам, но поне знай какво те чака. Има и други варианти.
Вече ги изреждах мислено.
– Например?
– Да станеш телохранител. Винаги се търсят добри телохранители, а помня колко умело боравеше с меча още като малък.
– Може би...
Телохранителите не жънеха кой знае какви лаври.
– Къде ще отседнеш, Версенжеторикс?
– Не знам. Току-що слязох от кораба.
– Мой подопечен притежава малка гостилница в Субура[5]. Ще се съгласи да те настани безплатно за седмица-две, докато си намериш работа. Ще му напиша писмо.
Известно време перото скрибуцаше енергично, а аз обмислях мрачно бъдещето си. Двайсет и пет години. Кой би се обрекъл на това?
– Готово – сенаторът запечата писмото. – Отбий се да хапнеш в кухнята, преди да тръгнеш. И ако ти хрумне още нещо за бъдещето, ела пак. Задължен съм на родителите ти и помощта ми ще изкупи донякъде този дълг.
– Благодаря, сенаторе.
– И като стана дума за родителите ти – погледна ме с неочаквано охладнели очи, – надявам се да не сглупиш да споменеш имената им пред някого. Или нещо за Домициан. Всички са мъртви или поне се водят мъртви и е най-добре това да си остане така.
– Да, доминус. – По дяволите, планирах да използвам под сурдинка името на баща си. Навярно някои почитатели на игрите все още го помнеха, но сенаторът ме изгледа строго и аз се постарах да си придам невинно изражение.
– Нека Фортуна те закриля.
Подаде ми свитъка. Поех го, поклоних се и излязох от стаята, чудейки се какво, по дяволите, ще правя, ако не се запиша в легионите. Умеех единствено да се бия.
САБИНА
– Получи ли каквото искаше? – попита Сабина, вдигайки поглед от свитъка, когато високото момче, отпуснало рамене, влезе в атриума. Мръщеше се мрачно и прокарваше груба длан през чорлавата си коса.
– Не съвсем.
Той спря пред фонтана и прокара палеца на крака си по облицования със сини плочки ръб.
– Очаквах баща ти да ми помогне да постъпя в легионите, но сега не съм сигурен, че го искам.
– Защо?
– Не си струва да си продавам душата за някаква си работа.
– О, Рим винаги иска душата ти. Сега ли го разбра? – Сабина отбеляза с показалец докъде е стигнала. – Но повечето смятат, че сделката е справедлива.
– Не и аз.
– Винаги можеш да станеш гладиатор – предложи тя.
Той подскочи и я погледна.
– Наистина не ме помниш, нали?
Тя го позна веднага, макар да бяха минали четири-пет години. Беше същият – ръждивокафява коса и смугли ръце, големи стъпала и широки рамене с все още некоординирани крайници. Същият, само че по-едър.
Гледаше я предпазливо.
– Трябва ли да те помня?
– Вероятно не, но всички твърдяха, че денят е паметен. Коя си ти, домина?
Тя остави свитъка и стана. Пристъпи по-близо до него и обви с длан загорелия му врат. Надигна се на пръсти, отметна глава и се усмихна.
– Спомни ли си сега?
Забеляза искрицата в очите му.
– Сабина – рече той бавно. – Домина Сабина, нали?
– Да.
– Не те познах без синините. Иначе не си се променила много. – Огледа я от главата до петите. – Първото момиче, което целунах.
– Младия варварин? Поласкана съм. – Сабина усети как ръцете му се прокрадват върху кръста ѝ и се отдръпна. – Всички момичета бяха влюбени в Младия варварин. В годината, когато се биеше в Колизеума, всички ученички в Рим линееха по теб. Казах на приятелките ми, че съм се запознала с теб, но не ми повярваха.