Като Викс и Адриан. Но аз също съм разумна, а с Викс си подхождаме чудесно.
В момента обаче не биваше да мисли за това.
– Както и да е – продължи Сабина, – дори да не си любимец на Траян, императрица Плотина те подкрепя. А той се вслушва в съветите ѝ. Възможно е да осъществиш строителната си програма.
– Да, ще съм толкова зает да разхубавявам града, че няма и да помисля да го напусна. – Думите се изляха от устата на Адриан като потоп от спукан бент. – Ще се посветя на разисквания в Сената, ще държа речи, ще надзиравам служители, ще преглеждам списъци, а по света има толкова интересни места! Пълноводният Нил, Делфийската Сибила, прибулените в мъгла планини в Британтия, за които ми разказа... – Размахваше ръце както винаги, когато го обземеше въодушевление. – Храмът на Артемида в Ефес, вековните гори в Дакия...
– Ще ги видиш ли някога? – попита Сабина. – Плотина ми каза, че е решена да те види консул, преди да навършиш трийсет. А консулите не пътуват много.
– Да – съгласи се мрачно Адриан.
Известно време вървяха мълчаливо.
– Императрицата ми възлага големи надежди – подхвана сдържано Адриан и вятърът развя диплите на снежнобялата му тога. – Опитвам се да не я разочаровам. Все пак тя ме е отгледала. Дължа ѝ много.
– И ще изживееш дните си както иска тя?
Отново замълчаха. Край тях мина нумидийска[23] робиня, понесла кошница върху рамото си. Пътьом отпъди с ръка моряк, който ѝ подвикна цинично от винарната. Астролог с няколко дрипави звездни диаграми махаше подканващо на минувачите и Сабина спря.
– Да го попитаме ли какво вещаят звездите ни? Така ще разрешим въпроса. Ако вярваш в астролози, разбира се.
– О, вярвам.
– И се наричаш разумен човек! – подкачи го тя.
– Несус, астрологът на император Домициан, ми предсказа бъдещето, когато за пръв път облякох тога на зрял мъж – спомни си замислено Адриан. – Предсказанието ми се стори толкова странно, че не знаех какво да мисля. Научих се да разчитам посланията на звездите, за да проверя думите му. Всеки път предсказанието му се потвърждаваше.
– Така ли? – Сабина наклони глава на една страна. – Това ли имаше предвид онзи ден в ателието на чичо Парис, когато ми каза, че вече знаеш съдбата си? Какво гласи предсказанието?
– Че никой човек няма да види повече свят от мен. Мисля, че плановете на Плотина за бъдещето ми ще ударят на камък. – Адриан погледна Сабина – не снизходителен, нито назидателен, а сериозен, светнал поглед. – Ела да видиш света с мен, ако искаш.
Сабина издържа погледа му няколко секунди и после се взря в нара. Укори се, че не е броила изядените зрънца... Пръстите ѝ розовееха като утринно слънце.
– Колко зрънца има според теб в един нар?
– Около шестстотин – отвърна бързо Адриан.
Винаги знаеше отговорите на такива въпроси.
– Аз съм изяла повече от две трети – продължи Сабина. – Ако приложим метода на Просперина от мита – един месец брак с Плутон за всяко изядено зрънце... мисля, че ще разполагаме с повече от трийсет и пет години да разгледаме света. Достатъчно ли ти се струва?
ВИКС
Не открих Сабина нито в стаята ѝ, нито в библиотеката, нито в атриума. Най-сетне я видях в най-отдалечения край на градината, седнала на мраморна пейка пред фонтан, спрян за зимата. Беше си наметнала бледосиня мантия, а в скута ѝ имаше полуразгърнат свитък. По това време вече се бях ядосал страшно, та просто се втурнах към нея и изкрещях:
– Адриан?
– Здравей, Викс – отбеляза с показалец докъде е стигнала ѝ ме погледна. – Закъсня, знаеш ли? Тук е студено, но избрах място, където да се накрещиш на спокойствие.
Не се предадох.
– Ще се омъжиш за сенатор Адриан? – Ококорена робиня ми съобщи новината, когато се върнах от Капитолийската библиотека, където ме бяха изпратили да свърша нещо. – Адриан! Този превзет задник с рибешка физиономия!
– Не е с рибешка физиономия – възрази Сабина. – Но ще ми трябва време да свикна с брадата – добави замислено тя.
– Защо? – изкрещях.
– Е, свикнала съм да целувам теб, а ти нямаш брада, та сигурно отначало ще ми се струва странно...
Изтръгнах свитъка от ръцете ѝ и го запокитих във фонтана. Фонтанът беше замръзнал и свитъкът само отскочи и се разгърна. Недостатъчно драматично според мен.
– Съжалявам, Викс – тя се изправи с разкаяно изражение. – Дразня те, а не бива. Да, ще се омъжа за сенатор Адриан? Защо не?
– Защо не?! – Не намирах думи.