През празничния ден Колизеумът беше отворен за гражданството. Несъмнено щеше да има игри – копиеносците щяха да убият хиляда лъва, стрелците – пет хиляди екзотични птици, стражите – няколкостотин затворници, а половината от кучите синове, осъдени да се бият на гладиаторската арена, щяха да минат през Портата на смъртта, набучени на куки. Заобиколих Колизеума и тръгнах към Марсово поле. Не че на състезанията с колесници не се лееше кръв понякога, когато впряговете се преобръщаха, но бяха по-добри от игрите. Плюс това на трибуните жените не седяха в специална ложа, което разкриваше съществена възможност да си намериш момиче и да го отведеш у дома.
Милостиви богове, колко време пропилявах тогава, за да накарам някое момиче да ми дойде на гости. Е, бях на осемнайсет.
Трибуните вече бяха претъпкани до небесата, семействата развяваха малки разноцветни знамена и окуражаваха любимите си отбори. Червени, Сини, Зелени и Бели – никога не съм подкрепял нито един отбор, но заради червената ми туника ме повлякоха към сектор, пълен с привърженици на Червените.
– Някое Синьо копеле ли ти сцепи устната? – полюбопитства здравеняк без предни зъби. – Проклети копелета!
– Да – съгласих се.
На конни състезания никога не спорете с фанатизирани фенове.
– Сините ще спечелят всички надбягвания днес, само почакай – изкрещя жена с боядисано в синьо лице от горната редица седалки.
– Ще останат последни! – изрева беззъбият и двамата започнаха да се блъскат.
Станах и тръгнах да си търся друго място. Оглеждах по-сенчестите редове и частните ложи, където седяха патрициите и еквитите[6]. Дали не бих могъл да се вмъкна...
– Версенжеторикс? – извика ми някой отзад.
Обърнах се – момиче в червена рокля с венец от макове върху светлокестенявата коса.
– Домина Сабина – сетих се да се поклоня аз. – Сбъркала си сектора. Патрициите са там, горе.
– Знам. Леля Диана има ложа. Но избягах от един ухажор.
– Имам място – побързах да обясня.
– Колко мило – хвана ме за лакътя тя.
Беше дребничка, стигаше ми едва до рамото, но хората се отместваха от пътя ѝ. Пак онова патрицианско нещо.
– Значи си привърженичка на Червените?
Забелязах червеното знаменце в другата ѝ ръка.
– Всички сме привърженици на Червените. Леля Диана е луда по Червените, ще ни лиши от наследство, ако подкрепяме другите. – Сабина седнала мястото, което ѝ предложих, и вдигна глава. – За теб няма място.
– Има. Изчезвай! – подвикнах на мъжа от другата ѝ страна и добавих смразяващ поглед. Той се омете, аз седнах и в отплата получих усмивка от сенаторската дъщеря. Дали пък денят ми не започваше да се разведрява? – Защо се криеш от ухажор? – попитах аз и се облегнах назад, подпрян на лакът.
– Въобразява си, че е водач на глутницата, и се опитва да измести другите.
– Имаш глутница?
– Да – отговори спокойно тя. – Не съм красавица като майка си, но съм наследничка на парите ѝ.
– Не съм сигурен за първото – възразих, но тя махна пренебрежително.
– Императорът дойде.
Посочи най-високата ложа, където влизаха върволица патриции. Разпознах от пръв поглед императора – никой не би сбъркал късата войнишка прическа, пурпурната мантия и грейналото в усмивка лице. Император Маркус Улпий Траян вдигна юмрук и тълпата избухна.
Апатичните патриции, групичките стеснителни ескуити, стотиците плебеи – всички до един скочиха на крака и нададоха възторжен възглас. Колесничарите и конярите спряха да сноват по пясъка на арената, конете, очакващи да се втурнат по пистата, отметнаха глави сякаш за поздрав, аз усетих как дланите ми парят и осъзнах, че крещя и пляскам като другите.
Сабина не крещеше и не пляскаше. Наблюдаваше замислено тълпата.
– Винаги го правят – кимна тя, когато седнах отново до нея. – Всеки път, щом Траян се появи. Обикаля града без телохранители и никой не го напада.
Видях как императорът се отпусна в златния си стол, прокара длан през косата си и се засмя гръмогласно. Коренна противоположност на последния император, когото бях виждал да седи в тази ложа.
– Щом не организира злокобни пиршества и не кара хората да го наричат "Бог" и "Господар", мисля, че е по-добър от предишния.