Сега и Инфундибулумът беше активен. Еверет премести поглед от Инфундибулума към Паноптикона, от Паноптикона към Инфундибулума.
— Шейсет и три процента — произнесе напевно Макхинлит.
— Прогаряния в долните и горните корпусни квадранти — обади се Шарки.
— Дръж ни стабилни, Сен.
Еверет хвърли поглед на Сен. Лицето ѝ беше напрегнато, мускулите ѝ — обтегнати като въжета, докато се бореше да удържи поддаващия, разтърсван въздушен кораб в плазмения поток. Потта се стичаше в очите ѝ, тя я избърса.
— Мадам, имам идея! — каза Еверет.
— Надявам се да е добра, мистър Синг — отговори капитан Анастейзия.
А скоковият контролер премина от сиво в зелено. Контролите работеха. Еверет завлече код от Паноптикона в контролера. Бутонът СКОК засия.
— Скок на Хайзенберг след пет…
— Аванс от четири минути, Еверет — каза капитан Анастейзия. — Губиш форма.
— Три…
Стената от убийствена светлина, която препускаше към него през безкрайните равнини на Световното колело, която превръщаше всичко докоснато във внезапно изпарение. Милиарди мъртви.
— Две. Едно.
Еверет удари бутона СКОК. Светлината от отвъд вселените наводни мостика.
И ги нямаше.
38.
Без вуум.
Евърнес замина, Евърнес пристигна.
Палатакахапа висеше над Лондон. Студената, ясна януарска светлина огряваше могъществото и исполинските му размери. Върхове и бойници като хиляда наблъскани една до друга катедрали; шпилове и кули като на някакво създание от дъното на най-тъмното море; ребра и мачти, и вентилационни шахти като на омасленото тяло на някакво неприлично елегантно филмово извънземно. Желязна корона, широка петнайсет километра: от Актън до Канъри уорф; от Хампстед до Стретам. Лондон: покорен. Три милиона души, свити от ужас под сянката му.
— Комуникационните канали са полудели — каза Шарки. — Двеста канала, пълни с писъци.
— Оставете комуникационните канали, мистър Шарки — нареди капитан Анастейзия.
Всички на мостика се присвиха, щом няколко военни изтребителя профучаха над въздушния кораб, достатъчно близо, че реактивните им двигатели да го разтърсят.
— Това аер-о-плани ли са? — попита Сен.
— Мистър Синг, къде ни отведохте? — обади се капитан Анастейзия.
— На моя свят — каза Еверет. — В моя дом. Имам план… но ще проработи само ако успея да се добера до Палатакахапа. А той е тук. Над моя Лондон.
Всички напуснаха постовете си, привлечени от широкия прозорец. Гледката беше страхотна. Дума, която използваме прекалено често, помисли си Еверет. Нов телефон или филмов трейлър, или високи маратонки, и веднага казваме: страхотно. А са просто неща. Летящ дворец от паралелна вселена на умно-заври, надвиснал над Лондон. Това вече е страхотно. Гледам и изпитвам страхопочитание.
Еверет беше накарал Евърнес да завърши скока си точно над футболния стадион „Уайт Харт Лейн“. Беше пресметнал бързо, но грижливо: достатъчно надалеч от Палатакахапа, за да избегнат опасността при скока един материал да се материализира в друг; достатъчно близо, за да могат да видят парчетата от скъсания мост и одраната архитектура, рухнали чак до улиците на Стоук Нюингтън на хиляда метра под тях. Евърнес висеше на половин километър от североизточния сектор на двореца на създанията Джиджу. Дворецът изпълваше големия прозорец. „Абни парк“, Стоук Нюингтън, „Клисолд парк“, стадион „Емирейтс“, училището „Борн Грийн“, всичко това се простираше под сянката на Императрицата на слънцето.
— Майка ми е там долу — прошепна Еверет. — Сестра ми, баба и братовчедите ми. Всичките ми приятели…
— Моята майка е там вътре — каза Какс. Тя мигна към Еверет. Ореолът ѝ бе придобил обсидианово черен цвят. — Почувствах ги всички, Еверет. Чух ги, ето тук. — Тя докосна ъгълчето на челюстта си, където се намираха малките уши на създанията Джиджу. — Всичко, което някога е ходило или плувало, летяло или ровило. Един кратък писък, след което ги нямаше. Превърнати в пепел, пепелта на прах, прахта на атоми. Всеки разказ и песен, сграда и поема, игра и играчка, рисунка… всяко късче познание и мъдрост: изчезнаха за едно мигване на очната мембрана. Шейсет и пет милиона години цивилизация на Джиджу. Ние сме последните Джиджу!