— Ще останат живи — каза Еверет.
— Гарантираш ли за това? — попита Какс.
— Никой не може да даде такова обещание — намеси се капитан Анастейзия.
— Не е от най-важните неща в момента — каза Макхинлит, — но след малко ще останем без осветление.
— Какво? — Еверет се втурна към големия прозорец.
Сянката на кораба-майка на Господарите на Слънцето беше толкова дълбока и всеобхватна, че лондонските улични светлини автоматично се бяха включили сами. Сега, пред очите на Еверет, градът постепенно потъваше в мрак, улица след улица, квартал след квартал. От Излингтън до Канънбъри, по целия „Болс Понд роуд“. От Шакълуел до „Албиън роуд“. „Стоук Нюингтън Хай стрийт“.
— Майка ми черпи от електрическата ви мрежа, за да поддържа Палатакахапа във въздуха — каза Какс.
— Не! — извика Еверет. — Не, не, не, не!
Телефонът в ръката му премигваше с индикатора си за обхват. Остана само една чертичка, след което и тя изчезна.
— Не! — Еверет се взираше в мъртвия телефон.
— Тонът ви ме притеснява, мистър Синг — произнесе капитан Анастейзия.
— Изгубих сигнал. Не мога да го направя отдалечено! Ще се наложи да отворя скокова точка направо в Слънчевата зала.
— И да минеш през този портал? — уточни капитан Анастейзия.
— Да. Но. Аз трябва да го направя.
— Ще бъда до теб — заяви тя.
— „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ — каза Шарки.
— С теб съм — каза Макхинлит.
— Няма да ме оставите — каза Сен. — Нали сме екипаж.
39.
— Нуждая се от велоциклета ти.
Небръснатият младеж с жълт мотористки шлем се втренчи в Шарлът Вилие, сякаш току-що се беше телепортирала от кораба на Джиджу.
— Моторът ти, или както там го наричаш, трябва ми.
Превозното средство беше малък моторизиран велосипед с четвъртито товарно отделение зад седалката. „Пица Домино“. Някакъв вид доставки за бързи закуски. Шокът от появата на градовете кораби на Джиджу беше отминал и сега „Пикадили“ отново се пробуждаше за живот, докато стотина шофьори и хиляда пешеходци до един решаваха, че трябва да се измъкнат оттук, да се доберат до дома, до семействата и любимите си хора. Да се измъкнат от Лондон. Двигателите ревяха, колите се местеха и маневрираха, крещяха клаксони. Улицата се превръщаше в масирано пътно задръстване. Скоро щеше да избухне насилие. Шарлът Вилие не можеше да си позволи да попадне в този капан. Еверет Синг и Инфундибулумът вече можеше да са пристигнали над Стоук Нюингтън. Този път нямаше да се нуждае от войници и въоръжена сила. Не ѝ трябваше предателското копие на Еверет, нито да заплашва семейството му. Нямаше дори да му го отнема. Когато му кажеше какво може да направи тя с Инфундибулума, неща, които дори не е сънувал, как можеше да унищожи създанията Джиджу, щеше сам да ѝ го даде. Но трябваше да се добере дотам. Трябваше да се измъкне от задръстването на „Пикадили“. След което, на пет коли надолу по пътя, забеляза стреснатия разносвач на пица върху мотопеда му.
— Дай ми велоциклета!
— Не мой. Пица компания ще ме уволни — каза разносвачът. Имаше силен руски акцент. Беше стиснал здраво дръжките на кормилото.
— Глупав, глупав човек. Съдбата на всички вселени е заложена на карта — Шарлът Вилие извади пистолета от чантичката си. — Нуждая се от велоциклета ти.
Той едва не се препъна от бързане да отстъпи с вдигнати ръце.
Велоциклетът беше бърз, маневрен и нелепо забавен за каране. Шарлът Вилие запретна пола с няколко сантиметра, за да освободи краката си, нави газта и изсвири с гуми по тротоара. Клаксонът на машината звучеше бръмчащо и дразнещо, но гледката на връхлитащия мотопед срещу тях караше пешеходците да се пръскат във всички посоки. Тя нахлупи по-здраво шапката на главата си и свали мрежестата воалетка. През тротоарите, на зигзаг през задръстванията на кръстовищата, с пълна скорост, без да престава да натиска клаксончето срещу глупавите хора овце, които се въртяха объркано, изгубени, незнаещи как да постъпят. Покрай статуята на „Ерос“ на „Пикадили съркъс“ под бляскавите неонови реклами, нагоре по „Шафтсбъри авеню“, където отново мина наляво-надясно под сенниците на „Тиътърленд“ — всички шоупрограми все още рекламираха стоката си с неон и блясък. Над нея долнището на града кораб на Джиджу пълзеше със син електрически огън. Шарлът Вилие не спираше, от север на изток, от „Оксфорд стрийт“ до „Тиобалдс роуд“, от Финсбъри до Шордич, все по-близо до Стоук Нюингтън, следвана през всеки метър от пътя от силния мирис на пеперони и двойна порция сирене, идваща откъм кутията за доставки.