— Нуми, сложи ръце около врата ми.
Тя се подчини незабавно. Еверет М я вдигна и с едно потрепване на енергия в технологията на Трин скочи върху покрива на някаква вече изоставена кола.
Очите на Нуми бяха разширени от почуда.
— Еверет… не можеш да правиш така. Хората не умеят да вършат такива неща.
— Дръж се здраво.
Без да я изпуска от обятията си, Еверет М затича от покрив на покрив, между блъскащите се, изплашени хора надолу по „Грийн лейнс“. Голямото кръстовище на „Нюингтън грийн“ представляваше маса от автомобилно задръстване и паникьосани хора, които опитваха да се промъкнат, притискаха се, търсеха изход. Точно когато Еверет М се добираше със скок до покрива на един автобус, уличното осветление изгасна. Започнаха писъците.
— Еха! — произнесе Еверет М Синг и: — Дръж се! — докато с едно мигване включваше нощното си зрение на Трин.
Захрани приставките на краката си с енергия, за да скочи от автобуса на един бял микробус, а оттам на покрива на един камион. Претича през отпуснатото платнище на камиона, скочи на кабината, а от нея — на улицата.
— „Албиън роуд“ — каза той.
— Добре, сега можеш да ме пуснеш, Еверет.
„Албиън роуд“ премигваше от лъчите на десетки фенерчета от мобилни телефони. Телефонът на Еверет М засвири „Суидиш Хаус Мафия“.
— На M25 съм. Има още едно от тези неща над „Хемъл хемпстед“. Осветлението изгасна. Взел съм си очилата за нощно…
Телефонът замлъкна като мъртъв. С нощното си зрение Еверет М виждаше как очите и зъбите на Нуми греят. „Албиън роуд“ беше пълна с инфрачервени призраци.
— Виждам майка ти и баща ти. Ще те отведа при тях.
— Еверет — Нуми го удари лекичко по гърдите, като котенце. — Благодаря ти, че ме спаси. Но… не искам да бъда момичето, което се нуждае от спасяване. Така че: ура! Точки. Но и минус точки.
— О — и точно там, в тъмното, в лудницата, сред виковете и рева на изплашените и объркани хора по „Нюингтън грийн“, докато корабът на Джиджу висеше над главите им и кой знае колко още подобни на него из цялата страна, из цяла Европа, по целия свят, думите на Нуми му се сториха най-ужасното нещо.
— Сделка, Ев. Ти ме спаси. По някое време, може би не точно тази седмица, може би не тази година, може би когато не тичаме наоколо, не подскачаме от кола на кола и така нататък, аз ще спася теб — тя протегна ръка. Инфрачервеното ѝ лице беше изключително сериозно.
— Сделка.
— Още нещо: кой си ти?
Еверет М преглътна. Тази част беше трудната.
— Минимален стандарт: истина, честност, грижа?
— Минимален стандарт.
— Помниш ли онази първа среща за писане на домашни, когато споменах, че може да съм извънземен киборг двоен агент от паралелна вселена?
— И си се появил на мястото на истинския Еверет Синг. Ев… не.
— Да. Ето защо…
Тя докосна устните му с пръст. Намери ги без усилие в тъмното:
— Не ми се иска да го повярвам, но май донякъде се налага.
— Не казвай на никого. Не е безопасно.
Нуми почука с пръст по устните му:
— Шш.
— Нуми, онези неща, които казах, съжалявам…
— По-зле не се бях чувствала, Еверет.
— Наговорих ужасни неща, за да те нараня и отблъсна…
— Да, направи го. И не ти е напълно простено. Може би на около седемдесет процента. Но сега не му е моментът, Еверет.
— Имам тайни, които нараняват хората. Хората, които са близо до мен, страдат.
— Шш. Знаех си, че има нещо. Паралелна вселена. Еха. Откачено е, но не по-откачено от онова, което се случва в момента. Този Еверет ми харесва повече. Сега трябва да вървя — Нуми вдигна пръст от устните на Еверет М. Той вкуси сол и череша. Светът свършваше; по това време утре Лондон можеше и да е на пепел, всички можеха да са мъртви, но само с пет думи Нуми беше препълнила вселената му със сърце и надежда. Този Еверет ми харесва повече.
— Мамо! — извика тя. — Татко!
Греещите инфрачервени фигури се обърнаха надолу по „Албиън роуд“. Към Нуми затанцуваха фенерчета от мобилни телефони.
— Ами ти, Еверет? — попита тя.
Истината се стовари около него. Майка му, Виктъри-Роуз — не знаеха къде е той, дали е в безопасност, дали ще се върне. Измъкнете се от Лондон, това беше последното, което ѝ каза. Но телефоните не работеха, а сега чуваше сирени в далечината, както и рев на самолети, а корабът на Джиджу пращеше от синьо електричество. Трябваше да се прибере у дома.
— Майка ми — каза Еверет М и се затича.
Този път без да ограничава скоростта. Отвори усилените си способности на Трин до последната резка на скалата. Вече усещаше как студът затяга хватка около сърцето и жизненоважните му органи. Изгаряше собствените си телесни мазнини. Еверет М натисна всяка част от технологията на Трин до предела ѝ. Тичаше по-бързо от всеки олимпийски атлет, прескачаше коли, преодоляваше стени като звезда по паркур, профучаваше из задни улички, ориентираше се единствено с помощта на нощното си виждане.