— Идвам!
„Уорфърд роуд“. „Стоук Нюингтън Хай стрийт“. През парка, собствената му стара ловна територия, където ловуваше за Наан. „Роудинг роуд“. И после имаше светлина. Внезапно, ослепителна светлина навсякъде около него, която принуди Еверет М да набие спирачките и да се изпързаля, за да спре. Ослепителна, болезнена светлина. Той мигна, за да изключи нощното си зрение на Трин. Корабът на Джиджу беше изчезнал. Гледаше към ясно януарско небе в късния следобед.
Там. Една мисъл включи оптичното му увеличение на Трин. Въздушен кораб — по-точно развалината на въздушен кораб — в небето на северозапад. Беше разказал на Райън лъжата за вълшебния въздушен кораб, който може да повика, когато светът е в опасност. Но не беше лъжа. Ето го и него. Над „Уайт Харт Лейн“. Фен на „Спърс“. Можеше да е само един човек. И Еверет М нямаше никакви съмнения, че тъкмо неговото копие е помел Джиджу от небето.
Ще се срещнем друг път, помисли си Еверет М. Точно сега имам по-важни неща за вършене. Неговата майка — не, майката на другия Еверет, — Лора: както и да е: стоеше при колата, вдигнала ръце към лицето си, и плачеше от радост при вида на своето момче, което се задава нагоре по „Роудинг роуд“. И когато и да се срещнем, копие-Еверет, няма да бъде като врагове.
— Мамо — каза той.
42.
Шарлът Вилие премигна във внезапната, ясна, бляскава слънчева светлина. Зимното слънце беше слабо, но обърнатото ѝ нагоре лице го усещаше чисто и свято. Толкова ясно небе, че виждаше чак до покрайнините на космоса. Нямаше никакви съмнения, че в същия момент, в който командният кораб на Джиджу е изчезнал от мястото си над Лондон, всеки друг кораб град е изчезнал от всеки от Десетте свята. И въобще не се съмняваше кой го е направил.
Момчето си го биваше. Може би поне колкото нея.
Шарлът Вилие бе стигнала заедно с откраднатия мотопед на разносвача на пици чак до центъра на Стоук Нюингтън. Тя извади един малък, деликатно изработен монокуляр от Земя 3 от чантичката си и огледа небето. Червените ѝ устни се оформиха в усмивка. Отне ѝ само секунда да открие въздушния кораб над футболния стадион. Беше развалина, летяща черупка, удържана от газ и надежди.
Ще трябва да го ремонтирате, капитан Сикссмит, помисли си Шарлът Вилие. А аз ще ви очаквам.
Сирени по „Стоук Нюингтън Хай стрийт“. Сини светлини: полиция и тъмнозелени военни автомобили. Над главата ѝ изтракаха хеликоптери. Шарлът Вилие подушваше пожар. Хората излизаха от къщите си, от закъсалите автобуси, в градините си, по улиците си, запиляваха се из общинския парк, за да погледнат в небето. Вдигаха фотоапарати, телефони и таблети, за да направят снимка на дълбоко синия януарски следобед.
Сега всичко се промени, помисли си Шарлът Вилие. Политиците ви не могат да лъжат, укриват, завоалират в лицето на милиард домашни видеоклипове, из целия свят. Истината, че сте само една Земя в Множество от трилиони паралелни Земи вече не може да остане скрита. Изгря епохата на Целостта. И в ужаса и шока, които Джиджу оставиха след себе си, аз мога да разширя влиянието на Ордена и да направя този свят свой. Не само този свят. Всички Познати светове. Тези хора знаят, че мултивселената е голяма, по-голяма, отколкото могат да си представят, а техните собствени десет свята са само едно мъничко ъгълче от ъгълчето ѝ. За момент зърнаха реалността. Видяха дълбоките сенки там навън. Сега са изплашени. Изплашените хора се контролират с лекота. Ти спаси Целостта, Еверет Синг, но отново ти си най-голямата заплаха за нея. Така че сам ми подсигури войната. Ще се погрижа на никой от Десетте свята да няма дом за теб. Мога да обърна целия Президиум срещу теб с възможно най-лекото усилие от упражнена власт. Целостта на Познатите светове ще те преследва през всички дни и всички нощи, без да се изморява, без да скланя глава за сън, без жалост, без милост, светове без край. Аз победих.
В центъра на „Стоук Нюингтън комън“, докато хората от улиците се движеха около нея, Шарлът Вилие свали монокуляра си и много бавно, изключително преднамерено започна да пляска с ръце.
— Браво! — извика тя. — Браво!
Събралата се тълпа не успя да разбере добре частните аплодисменти на Шарлът Вилие, но се присъедини ентусиазирано към жеста, като ръкопляскаше, викаше, подскачаше и махаше към ясното небе.