— Да — каза Еверет.
— Какво?
— За излизането. Ще дойда, да.
— Ура! — Сен се измъкна от прегръдката му и заподскача навътре в коридора. — Ще бъде забавно, Еверет; баровете и музикалните клубове, и боксовите срещи…
— Може би без боксовите срещи…
— Какво му е на бокса? Големи мъже се налагат едни други. Бона. Ще си паднеш. А сега се дръпни — Сен го изблъска встрани и отиде до шкафа, където той пазеше дрехите си. Започна да ровичка из корабните му шорти и ризи, чорапи, клинове и фланелки. — Ще те издокарам както си трябва, като от нашите.
— Сен.
Тонът му я накара да вдигне стреснато очи.
— Какво?
— Нищо. Просто. Това — много бързо, много лекичко, внимателно като утринна мъгла, той целуна Сен по леденозелените устни. Очите ѝ се разшириха, а после тя поклати глава и се разсмя:
— Не, Еверет Синг. Жужирай се. Да вървим бристол-тип-топ и в изрядност.
44.
Пол Маккейб беше последен. Дълго след като останалите от комитета бяха тръгнали, той продължи да се размотава из апартамента на Шарлът Вилие, като подхвърляше коментари за изгледа ѝ към Темза, за обозначителните светлини на въздушните кораби, които преминаваха бавно над Лондон, за качеството на порцелана ѝ.
— Минг?
— Чинг. Канжи — нямаше си и най-малка представа от китайски порцелан от Средното царство.
Дори след като Шарлът Вилие му беше благодарила за участието по време срещата, давайки да се разбере, че събитието е приключило и че се натрапва във времето ѝ, Пол Маккейб прояви внезапен интерес към гравюрите в антрето ѝ.
— От Земя 5 са — обясни Шарлът Вилие и незабавно съжали, че е коментирала, защото той незабавно се зае да изучава внимателно уличните сцени на чуждоземния за него Лондон.
— Харесва ми как артистът е окарикатурил хората в различни категории — каза той.
— Няма нищо общо с карикатурата — отвърна остро Шарлът Вилие. — На З5 има пет различни човешки вида — ако кажеше нещо повече, щеше да остане да ѝ гостува през цялата нощ. Изумително бавносхващащ човек. Приятелите му, ако имаше такива, навярно изпитваха непрестанни опасения, че може да се появи на организираните от тях партита. Първи пристигнал, последен тръгнал си. — А сега, имам лични дела за…
Люис донесе палто, шал и ръкавици, извика такси, което да откара Пол Маккейб до небостъргача „Тайрон“, отвори вратата, за да се увери, че ще излезе, и го изпрати до асансьора.
— Люис, ти си съкровище.
— Благодаря, мадам.
— Тази вечер повече няма да се нуждая от теб.
Устоя на подтика да избърше мазните отпечатъци на Пол Маккейб от порцелана си.
Чу как Люис затваря входната врата и изчака асансьорът да издрънчи и забръмчи. Срещата на Ордена бе надминала очакванията ѝ. Нищо не концентрира човешкия ум така, както инвазията от извънземни. З3 бързо се бе завърнала към нормалното. Вестниците и телевизията вече го бяха нарекли Трийсетминутната инвазия. Градове в небето — истински ли бяха, или просто някаква масова квантова халюцинация? Възможно ли беше световете просто да са се презастъпили в продължение на няколко минути несигурност? Можеше ли някой да бъде истински сигурен какво се е случило през онзи луд трескав половин час? Каквото и да се бе случило, сега беше приключило. Отново имаше електричество, небето беше празно, а имаше януарски сметки за плащане, работа за вършене… и януари си оставаше все така противен. От прозореца на апартамента си на последния етаж Шарлът Вилие се загледа надолу към трафика из нощния Лондон: преминаващите влакове, хората из улиците, ярко осветените ресторанти, театри и кина, навигационните светлини на корабчетата по Темза, вечно променливите шарки, рисувани от светлините на въздушните кораби високо над облените от прожектори ангели и богове на лондонските кули. Нищо различно, но всичко се бе променило. Световете никога повече нямаше да са същите. З4 се беше сражавала с Джиджу. Разумът на Трин бе отворил портални проходи във вътрешността на градовете кораби. Милион Мадам Луна бяха влезли в битка с воини на Господарите на Слънцето. Шарлът Вилие дори не можеше да си представи касапницата. Радиата и телевизиите на З3 бяха пълни с догадки по въпроса защо са изчезнали градовете кораби на Джиджу. Шарлът Вилие знаеше, а сега знаеше и Орденът. Съвсем скоро и Президиумът щеше да научи.
Часовникът на бюфета припя единайсет.
Почти беше време.
Апартаментът на Шарлът Вилие се състоеше от дванайсет просторни помещения в жилищна сграда на „Съдърк шор“. Двойни врати, високи прозорци и тавани, препълнени със светлина и свеж въздух. Едно от помещенията до втората спалня за гости винаги оставаше залостено и запечатано. Никой освен Шарлът Вилие не можеше да влиза вътре. Нито чистачът, нито дори Люис. Шарлът Вилие извади ключ от чантичката си и отключи вратата. Стаята не беше голяма, може би малко повече от килер. Огромна част от нея бе заета от метален пръстен. До пръстена водеха три махагонови стъпала. Пред тях се възправяше конзола, красиво изработена от същия тъмен махагон. В него имаше вграден месингов панел с бутони от слонова кост. Шарлът Вилие извади кърпичката си и избърса прахта. Без да си сваля ръкавиците, натисна поредица от клавиши. След което металният пръстен се препълни с ослепителна светлина. Тя си сложи чифт тъмни очила. Още натиснати клавиши. Светлината се проясни, за да отвори прозорец към елегантна всекидневна, богато мебелирана, драпирана, осветена от лампиони и вътрешна топлина.