Шарлът Вилие изкачи стъпалата до гостната. Зад нея порталът на Хайзенберг се затвори.
Тя се отдалечи от портала и се огледа. Топлина откъм въглищната жарава в камината. Светлина, която се отразяваше остро в ъгловатото стъкло на гарафи за вода. Предци, гледащи смръщено от опушени портрети. Клони, блъскащи под напора на зимния вятър по цветните стъкла на прозорците. Парфюмен аромат от пчелен восък, старо дърво, дим от дърво и книги.
Шарлът Вилие забеляза, че един иконом с официални панталони и фрак надникна в гостната и влезе тържествено.
— Стори ми се, че нещо просветна. Добре дошла у дома, мадам Вилие. Измина дълго време.
— Благодаря ти, Бейнс. Не беше малко.
— Вярвам, че работата ви е приключила успешно.
— Ако броиш за успех отблъскването на инвазия в Десетте свята от интелигентни динозаври, тогава, да.
— Звучи плашещо, мадам. Нека Му благодарим, че нищо подобно не ни заплашва тук. Равнината ни е от спокойните.
— И дано задълго си остане такава, Бейнс.
Часовникът с махало отброи за четвърт час. Шарлът Вилие пъхна тъмните си очила в чантичката.
— Налага се да побързаме, Бейнс.
— Ще имам грижата при завръщането ви да ви очаква чай.
— Какво бих правила без теб, Бейнс? Сдобих се с просто изумителна рецепта за горещо какао. Трябва да ти я дам.
Осем минути. Шарлът Вилие отвори вратата към стълбите за прислугата и слезе по спираловидното стълбище до старите кухни. Работата около Целостта я бе откъснала от последните две Прояви и вече почти не мислеше за къщата в Кеймбридж като за свой дом. За нея домът беше апартаментът ѝ на „Съдърк“, топъл и комфортно обзаведен според вкуса ѝ. Домът ѝ беше Лондон. Земя 3. Тази равнина, този свят, на който беше родена и откъдето беше поела по своя път, взимайки теоремите на баща си, за да ги превърне в реалност, за него тя мислеше като за Земя 3а.
Лабораторията заемаше старата кухня, килера с провизии на иконома и винарската изба. Осветлението премигна: Проявата се зараждаше и се захранваше с енергия от пролома между вселените. Шарлът Вилие знаеше, че съседите ѝ в това зелено академично предградие са се оплаквали неведнъж от прекъсващото електрическо захранване и се чудят защо това винаги се случва в единайсет и двайсет и три вечер, на всеки шест седмици и два дни.
Бейнс поддържаше оборудването изрядно чисто, но никога не докосваше големия, покрит с кадифена покривка обект в средата на пода. Шарлът Вилие свали с един замах платнището. Порталът беше празна рамка. Две вертикални и две хоризонтални греди, оплетени в кабели и изолационни проходи. Врата за никъде. Врата за навсякъде. Комптаторните екрани премигнаха под увеличителните лупи и изгаснаха. Из къщата крушките сигурно помръкваха в полилеите си. На писалището, в тежки месингови поставки, бяха подредени стари, прашни свещи, разтечени и с почернели фитили. Шарлът Вилие ги запали една по една. Усещаше концентрацията на енергии във въздуха, в който се надигаше прах. Почувства как косъмчетата по тила ѝ настръхват.
— Накарай го да проработи — бяха последните думи на баща ѝ към нея, докато лежеше на смъртен одър в леглото с балдахин на горния етаж. — Всичко, което направих аз, е просто да го зърна. Сенки на сенките. Зърнати! Трябва да отидеш. Да отидеш и да го видиш.
Направих много повече от това просто да видя и отида, татко, помисли си Шарлът Вилие. Видях чудеса. Видях ужас. Светове отвъд представимото и могъщество на способността да повярваш. Цялото могъщество. Крайното могъщество. Скрито сред онези уравнения, които ти позволиха да отвориш магическия си фенер и да ми покажеш смътните, призрачни образи от живота на една друга Земя. Видях Плеромата9.
9
(Гр.) плерома: онова, което изпълва, допълва; в гностицизма — духовната вселена, местопребиваването на Бог, целокупността на божествените сили и начало. — Б.пр.