Една минута.
Сега единствената светлина идваше от свещите. Пламъчетата им се накланяха към портала, който бе започнал да сияе в призрачно синьо.
— О, любов моя — прошепна Шарлът Вилие. — Толкова дълго ме нямаше. Прости ми.
Всички часовници показваха единайсет и двайсет и три.
Шарлът Вилие си сложи тъмните очила.
И порталът загоря във врящо синя светлина.
Тя приближи портала, докато лицето ѝ не се озова на сантиметри от равнината закривено синьо. Синевата огряваше лицето ѝ. Синята светлина от мястото между равнините пращеше в стъклата на очилата ѝ. Вятърът отвъд вселената издуха назад косите от лицето ѝ.
Проломът. Дупка, разкъсана между световете, между всички светове. Рана в реалност, където всички равнини кървяха и се докосваха. И там долу, там вътре, в сърцето на пролома, беше Плеромата. Сърцето, от което протичаше реалността на всички. И там вътре, в сърцето на сърцевината на всичко, беше Лангдън Хейн.
Шарлът Вилие помнеше вечерта, когато отвориха портала. Делото на живота на баща ѝ, останало недовършено от рака, който бе изгризал костите и мечтите му, напълно реално. Години проучвания, изследвания, отдаденост, работа, работа, работа; тя — най-добрият математик, който се е появявал в колежа ѝ от век насам, той — инженерът, който можеше да превърне онези идеи в метал, електричество и фундаментални физични сили. Едно натискане на прекъсвача щеше да отвори вратата към онази друга Земя, която баща ѝ беше показал на своя квантов фенер. Свят, толкова подобен на този, че им трябваха внимателни и продължителни проучвания на записаните образи, за да разберат, че са различни. Едно щракване на прекъсвача, и този свят беше само на крачка, през Портала на Вилие.
Тя помнеше вълнението, връхлитащото разтреперване, докато гледаха прекъсвача и се питаха един друг Да го направим ли, да го направим?. А после решиха да го направят заедно, две ръце върху лоста. Но не можеха да минат едновременно през портала. Някой трябваше да остане на контролното управление.
Ти отиди, беше казала тя.
Не, ти отиди, настоя той. Идеята е твоя.
Хвърлиха ези-тура. Оставиха нещата на неопределеността. И във вълнистата светлина пристъпи той.
Всички часовници показваха единайсет и двайсет и три.
— Лангдън?
И ето че беше там, лице, заровено в гънките на безкрайното синьо, като човек, излизащ от дълбоки води или дете, увито в топли одеяла в студена нощ. По-студена от всяка нощ там някъде, уловена между светове. Толкова близо, че можеше да го докосне; лицата им бяха на милиметри едно от друго. Но никога не успяваше да го докосне. Да прекрачи прага означаваше да попадне в притеглянето на пролома, да бъде пръсната от Множеството на световете, без най-малкия комфорт на този единствен миг, на всеки няколко седмици в точното време, когато Лангдън Хейн беше пристъпил в отворения портал. И Лангдън Хейн се бе споил с Плеромата, квантовата реалност, който бе фундаменталната вселена на мултивселената. Никъде и навсякъде.
Пръстите ѝ се поколебаха над лицето му.
— Любов моя — каза тя.
Той се усмихна.
Нямаше как да я е чул, но можеше да разчете думите по устните, в очите ѝ. Устните му оформиха думи: И аз те обичам. След което синята светлина го закри, завихри го надалеч и го нямаше, издухан в поредната случайна вселена, призрак, чиито неразбираеми стенания се чуват в стените на света.
— Ще те върна, любов моя — произнесе Шарлът Вилие.
Вече знаеше каква е била грешката ѝ и как да я поправи. Изчисленията на баща ѝ бяха грешни с цял порядък. Световете влизаха в контакт не чрез сила, която разкъсва тъканта на реалността, а чрез финото сдвояване на енергии, подобно на музикални инструменти, които улавят тоналността си. Първият портал бе пробил дупка право през Плеромата. Но Плеромата, самото вещество на реалността, можеше да бъде манипулирана. В крайна сметка всичко опираше до математиката. Инфундибулумът беше инструмент за настройване на мултивселената. Еверет Синг и баща му не осъзнаваха приложението на тяхната машина: скачането от всяка точка на всяка вселена до коя да е друга ставаше възможно, защото Инфундибулумът имаше достъп до Плеромата. Инструмент, който можеше да освободи с хирургическа точност Лангдън Хейн от Плеромата, се превръщаше в инструмент за контрол на самата реалност.
Пламъците на свещите се полюшнаха и изгаснаха във вятъра отвъд, щом порталът премигна и се затвори. Осветлението премигна на свой ред и се включи, а лабораторията забръмча от звука на рестартиращите се комптатори.