Слезе на долния етаж. Лора беше приклекнала в синята светлина на отворената врата на хладилника и се мръщеше срещу избора от замразени храни, които можеше да пъхне в микровълновата за вечеря. Виктъри-Роуз беше на масата и рисуваше нещо в розово и ярко червено. Радиото дърдореше — Диджей Саймън Мейо по Драйвтайм. Лора пееше думите на нещо, което според нея беше „Лице за покер“.
— Вечерята ще е готова в шест, но ако си много гладен, в хладилника има пресен хляб и разни неща за сандвич — обади се тя, като подбираше полуфабрикати.
— Имаше един буркан от фъстъчено масло… — каза Еверет.
— Взех друго. Знам, че сега растеш и така нататък… по Коледа вече беше пораснал с пет сантиметра и ще трябва да ти купувам нова ученическа униформа… обаче направо от буркана, Еви! В това чудо има много мазнини. Безпокоя се за холестерола ти.
— Старият. Беше празен.
— Бурканът?
— От стаята ми. Правех нещо с него. Ти ли го взе?
Още докато въпросът напускаше устните му, беше видял отговора. Виктъри-Роуз вдигна четката си и я завъртя в буркан с вода, която стана бледоморава. Буркан. С вода. Празен буркан от фъстъчено масло.
— Мамо… този буркан, имаше ли нещо в него?
— А, ами нещо като паяк. За какво го държеше там?
Всичко, което Еверет М виждаше, бе как Виктъри-Роуз изплаква четката си във водата.
Погледни ме, Ви-Ар, помисли Еверет М към детето. Искам да видя очите ти. Съществуваше ужасяващата възможност, когато Виктъри-Роуз го погледне, да не види човешки очи. Щеше да види черните, лъскави паякови очи на нашествениците Наан. Момиченцето задържа глава надолу, изплезила съсредоточено езиче, насочила цялото си внимание към рисунката. Погледни ме, опита се да я застави със силата на мисълта си Еверет М. Трябваше да види. Трябваше да разбере.
— И какво направи с паяка? — Еверет М опита гласът му да прозвучи нормално.
Чувстваше как кръвта пулсира зад очните му ябълки. Но трябваше да остане нормален, небрежен, четиринайсетгодишно дете.
— О, изхвърлих го в градината — обясни Лора. — Не е на хубаво да се убива паяк. Ще вали дъжд. Как мислиш, роган джош или терияки?
Еверет М отбеляза, че Лора очаква отговор от него.
— Терияки — отговори той. — Освен ако баба Аджит не е сготвила роган джош. Ей, какво си рисуваш там, Ви-Ар?
Момиченцето грейна и вдигна розово червения си свят. Очите ѝ. Бяха кръгли, тъмнокафяви, англопенджабски очи. Сега пък Еверет М си помисли, че сърцето му ще се пръсне от облекчение. Виктъри-Роуз/Виктория-Роуз, Лора Брейдън/Лора Синг, помежду им нямаше разлики. Вече бяха неговото семейство. Щеше да се бори до последния ват енергия в себе си, за да ги опази в безопасност.
— Не, този е „Вкусете разликата“ на „Сейнсбърис“, Джейми Оливър го е сготвил — отвърна майка му.
Наан паякът беше някъде навън и всяка секунда, всяка любезна разменена дума му позволяваха да увеличи разстоянието. И все пак Еверет М трябваше да остане под радара, макар че чувстваше как му се повдига, все едно всичко вътре в него бе изгнило и се бе превърнало в слуз.
— Кога ще е готово? — попита той.
— Нали ти казах, че има хляб и разни работи, ако си гладен.
— Просто искам да свърша нещо преди вечеря.
Еверет М се втурна в стаята си и бързо облече някакви дрехи, които щяха да го накарат да заприлича на някой от бегачите, които с такава лекота бе изпреварвал от училище до дома.
— Отивам да потичам — обяви в кухнята.
При това дори Виктъри-Роуз престана да цапа флуоресцентнорозови чайки по хартиеното небе.
— Отиваш да потичаш? — отекна майка му.
— Утре имам мач. Трябва да се подготвя. А и сама каза, че още малко ще изям къщата, тъй че… трябва да изгоря някак цялата тази храна. Като потичам.
— Отиваш да потичаш.
— Хората го правят. Разни като мен.
— О — проточи малко по-дълго Лора. — Заради някой, нали? Има някой, права ли съм? Тренираш заради нея. Ама това е толкова мило, Еверет.
— Мамо! — но предположението на Лора беше идеална история за прикритие, така че Еверет М продължи да скалъпва лъжата: — Утре имам мач. Наистина.
— Знаеш ли, това всъщност е някак романтично. Да тренираш заради момиче. Ще минеш ли тичешком покрай къщата ѝ? Това вече ще е супер сладко.
— Мамо. Вече ме няма. Териякито. В огромни количества.
След което просто излезе. Студът го удари дълбоко. Енергийните му резерви си оставаха ниски и изпитваше силен глад. Трябваше да изяде един от сандвичите на Лора, дори десетина от тях, защото щеше да се нуждае от сила, но представата как Наан паякът бърза, бърза на прекалено многото си крака през заскрежената трева, беше като бодлива тел в мозъка му. Вече знаеше какво е това бръмчене в главата му. Когато попадна в капан в бойния костюм на Мадам Луна, когато си мислеше, че ще го застигне най-лошата възможна смърт, неговото Наан копие бе обяснило, че на Наан ще са необходими няколко месеца, докато изучат добре технологията на Трин и я асимилират. А във вътрешността на костюма Мадам Луна беше прошепнала, че на свой ред анализира и асимилира нанотехнологията на Наан. Бръмченето идваше от собствените му имплантирани подобрения на Трин в отговор на присъствието на Наан. Разполагаше със свой собствен вграден радар за Наан. Еверет М зави по „Роудинг роуд“, затича се леко и отвори широко каналите на усиления си слух. Ушите му се вслушаха в електронното, електромагнитното. Радио и телефонните сигнали го оглушиха, в главата му се изляха сто сателитни програми. Еверет М започна да ги отсява поединично. Последваха ги разговорливото жужене на безжичните мрежи, кряскането на блутут емисиите, радиочестотите на такситата и мрежата за доставки по домовете на „Теско“. На ръба на една честота за спешни случаи някой излъчваше пиратска дъбстеп радиостанция. Телевизия, радио, а високо горе, подобно на нощни птици, гласовете на самолетите около лондонските летища. Светът бе какофония от мълчаливи гласове, които преминаваха през всеки с изключение на онези, които трябваше да ги чуват. Еверет М чуваше всичките, всеки един от тях, и полека ги изключваше, докато не откри онова, което искаше да чуе, тънкото бръмчене като от комар на Наан.