— Да откачим кораба и да го спуснем, след което се заемаме отново да го приведем в хакни-тип-топ изправност.
2.
Екипажът беше в товарното помещение и се екипираше за спускането. Капитан Анастейзия подръпна алпинисткия колан на Еверет, провери закопчалките и катарамите по него. Еверет не можеше да срещне очите ѝ. Пораженията бяха навсякъде около екипажа. Обшивката на корпуса беше пронизана на поне шест места от нацепени клони като дървени копия. В машинното отделение на Макхинлит се бе появила цяла дървесна корона, гигантско коледно дърво, пронизало обшивката. С изключение на това, че листата му бяха червени и миришеха на нещо пикантно, наситено, познато, но убягващо на Еверет. Виждаше земята през дупката. Пътят до долу бе доста дълъг. Нановъглеродният скелет на Евърнес все още запазваше целостта си, но дори той не бе успял да понесе такъв удар, без да се увреди. Косите му подпори се бяха натрошили, мачтите бяха напукани и от тях се ронеха люспи от нановъглерод; една цяла кръстата носеща конструкция се бе огънала и надвисваше заплашително над главата на Еверет. Гръбнакът бе оцелял. Ако гърбът на въздушния кораб се бе счупил, нямаше да имат никаква друга възможност, освен да го изоставят.
При удара Евърнес беше изгубил три от шестте си витлови двигатели. Носещите им греди се бяха прекършили, командните трасета и захранващите кабели се бяха откъснали като прекъснати нерви. Двигател номер две беше изпаднал, заедно с пилона, а на мястото му в корабния корпус зееше грозна рана. Лудото спускане на Евърнес през дърветата беше разпиляло совалките на двигателите на няколко километра, непрогледна, непозната гора. Капитан Анастейзия организираше мисия за издирването им из горската територия, която се намираше на триста метра под тях. На този свят дърветата бяха по-високи и Еверет имаше чувството, че краката му не са толкова здраво залепени в сравнение с всяка друга Земя, която Еверет беше посещавал. По-слаба гравитация? Как изобщо се получаваше така? А и това слънце. Не се движеше правилно…
— Сен! — кресна капитан Анастейзия.
Гласът на Сен се разнесе някъде отгоре:
— Само да сложа някакви дрешки.
Момичето се спусна по въжето от пътеката горе при гръбнака на кораба чак до пода на товарното отделение. На това му се казва поява, помисли си Еверет. Евърнес беше направил скок от оксфордската зима на Земя 1 в тропически жега и влажност, така че всички се бяха облекли подходящо: Макхинлит беше смъкнал горната част на оранжевите си работни дрехи, привързал ръкавите им около кръста си. Потникът му разкриваше впечатляващи плочки и доста розови белези от зараснали рани по кафявата му кожа. Шарки беше зарязал шлифера в полза на бяла риза без ръкави. Носеше двете пушки в кобури, напряко през гърба си. Капитан Анастейзия имаше слабо и мускулесто тяло. Тя носеше клин, стигащ под коленете, и тесен потник. Еверет си оставаше увит в зимните пластове на собствените си дрехи. Прикриваха угризенията му. Нямаше правото да излага тяло на показ, да позволява на слънцето да огрява кожата му.
Дрешките на Сен за топло време прикриваха точно толкова, колкото можеше да ѝ се размине. Корабни обувки с гумени подметки, ръгби чорапи, работни ръкавици, златисти къси шорти, силно изрязана, плътно прилепнала блузка и лента за главата, която да държи под контрол лудата ѝ бяла афро прическа.
— Върви да се облечеш! — кресна отново капитан Анастейзия.
Сен мина дефилиращо покрай втората си майка с предизвикателно подмятане на глава. Макхинлит прехапваше устни и опитваше да не се разсмее с пълен глас. Докато Сен пристягаше алпинисткия си колан отправи бърза усмивка към Еверет. Подейства му като слънце по лицето. Казваше му: Всичко е наред. И ти си си наред, оми, приятели до гроб.
— Ще прибираме ли тези двигатели, или какво? — каза тя, след което просто направи крачка в отвора на товарния шлюз, удари управлението на китката си и изчезна с радостен вик в дълбокия океан от листа под себе си.
— Сен, не знаем дали там… — изрева капитан Анастейзия. — Проклето момиче — тя скочи след дъщеря си.
Макхинлит, а после и Шарки, я последваха и лебедките на въжетата им запищяха. Еверет проследи как се спускат между клоните, докато най-сетне ги изгуби от поглед в листата. Всичко щеше да бъде наред. Точно това му беше казала малката усмивка на Сен, само на него. Момчето пристъпи в празнотата на шлюза и почувства внезапното подръпване, щом лебедката пое тежестта му.