Трябваше да се върне при екипажа. Щяха да го изслушат, когато им разкаже какво е открил за този свят. Трябваше да го изслушат. Той изгази обратно до речния бряг.
Дрехите му. Къде бяха дрехите му? Беше ги оставил на онази скала, сгънати спретнато, притиснати от ботушите му, в случай че вятърът се усили.
Еверет чу шум. Ето там, зад онези корени с размерите на къща. Прошумоляване. Движение… кикот? Еверет скри слабините си в шепи. Водата се оттичаше от него.
— Сен?
Наистина беше кикот.
— Сен! Ти ли ми взе дрешките?
Никакъв отговор. Никакво раздвижване.
— Престани да се занасяш! Трябва да ви кажа нещо важно. Мега.
— Ела да си ги вземеш!
— Сен!
Можеше да го чака цял ден да излезе от водата.
— Добре тогава, щом според теб е толкова смешно… — Еверет излезе на сушата.
Престана да се прикрива с ръце. Иззад коренището се разнесе ентусиазирано подвикване. Еверет си представи как изглежда от гледната точка на Сен. Изглеждаше добре. Повече от добре; доста добре.
— Помниш ли как те облякох в „Бона дрешки“? — извика Сен. — Е, сега пак аз ще те обличам. — Ръката ѝ просна два чорапа през един стръмен корен. — Ела да си ги вземеш.
— Ще го направя — каза Еверет Синг.
Сен изписка от удоволствие и се разсмя, след което се разнесе звук от газене из растителността. Той си обу чорапите: тежка плетка, дебел горен кант, също като онези, които Сен носеше. Чувстваше се глупаво само по чорапи.
— Хайде де! — извика момичето иззад туфа сребриста тръстика. Размаха към него обувките му, по една във всяка ръка.
— Сен, важно е. Този свят, той е…
— Белегът ти зараства добре — повика Сен малко по-навътре от гората.
Еверет почти напълно беше изключил за белега, който лазерът на неговото човешко копие му бе оставил на хълбока в Битката при Гробищния парк „Абни“. Безгрижният коментар на Сен го накара да си припомни остро болката и унижението. Добре го бяха набили. Щеше да носи знака на своя враг до края на живота си. Еверет имаше недовършена работа с копието-Еверет.
Междувременно Сен окачаше корабните шорти на едно ниско клонче.
— Сен! Престани да се занасяш! — извика той, докато се бореше да обуе крачолите.
— Носиш прекалено много дрехи! — извика Сен от новото си скривалище. — Не е здравословно.
Тя метна тениската му на един бодлив храст. Беше отрязала ръкавите и я беше скъсила. Не можеше да се сравнява с дължината на нейната фланелка, но беше далеч по-късо, отколкото всеки нормален оми от З10 би желал да носи. Тъй като така или иначе беше без горнище, Еверет изтича, за да я вземе.
Нещо се сцепи меко под левия му ботуш и глезенът му потъна в мекота, мокрота и лепкавина. Към него се издигна внезапно дъхване на гнило и болест. Еверет погледна надолу. Сърцето му подскочи и едва не повърна от стъписване. Левият му крак бе затънал в ребрата на мухлясал човешки труп. Празните орбити на очите се взираха към него от череп, облечен в дрипи от кожа. От почернялата, разпукана кожа капеха гнусни течности и гниещи органи. Еверет направи опит да изтегли крака си. Разложените неща изджвакаха и го удържаха засмукващо.
— Сен! — изкрещя той. — Сен!
— Не, не, Еверет Синг, ела да си ги вземеш.
— Сен! — Гласът му казваше: достатъчно шеги.
Тя дотича, като прескачаше с лекота коренища и паднали клони.
— Какво има, Еверет? О, Боже.
Еверет бе разчел следата точно и правилно. Някой беше заточен на този свят от скоковия пистолет.
Сен протегна и двете си ръце към момчето:
— Хванах те, оми. Тръгни към мен. Хайде, Еверет Синг.
Той улови ръцете ѝ и издърпа крака си от мъртвото нещо. Усещаше противната плът от труп по кожата си. Никога повече нямаше да успее да я отмие. Но не в това беше истинският ужас. Ужасяващият, непоносимият, всепоглъщащият страх се състоеше във въпроса чий е трупът.
— Сен, можеш ли да го огледаш? Дали не е…
Сен веднага разбра.
— Не е той. Чуваш ли? Нали не е той?
Еверет потръпна, докато напрежението го напускаше. Помисли си, че вече може и да повърне. Не защото му се повдигаше от гниещия труп, а защото чувстваше облекчение, след като разбра чий не е трупът. На баща му. Чу Сен да мърмори нещо на палари. Момчето вече говореше езика доста добре, но Сен произнасяше думите толкова ниско и толкова бързо, с толкова диалектни изрази, че нямаше никакъв начин да я разбере.
— Сен, какво има?
— Облечен е като ветровик. Мисля, че го познавам. Мисля, че това е ’Лучайния Ед.
Отначало Еверет не можа да осъзнае името, но след това си припомни. Шарлът Вилие бе повела своите шарпи в сърцето на Хакни Грейт Порт в опит да му отнеме със сила Инфундибулума. Пресрещна я тълпа от вбесени, анархистично настроени ветровици, които не възнамеряваха да допускат полицията на своя територия. Водеше ги нисък, гневен мъж — ’Лучайния Ед. Шарлът Вилие извади пистолет и го накара да изчезне. Това беше първият път, когато Еверет стана свидетел на какво е способен един скоков пистолет. Значи тук го беше запратил пистолетът. И нещо в тази червена, дъждовна гора го бе убило. В тази червена, дъждовна гора, в свят, който не се подчиняваше на законите на нормалната физика, свят, който не се подчиняваше на уместната сферична геометрия.