Мисълта порази Еверет като същински удар.
— Слънцето!
— Да — отвърна Какс. Тя обърна гръб на големия прозорец. — Заповедта за начало на каскадната поредица за пораждане на нова е била издадена по същото време, когато градовете са напуснали Световното колело.
— Мистър Синг, измъкнете ни от тук! — отсече капитан Анастейзия.
— Не може — произнесе Макхинлит, тихо и задавено от шок, който го бе поразил до костите. — Не разполагаме с мощността.
Еверет почукна по Инфундибулума. Бутонът СКОК беше посивял.
— Скокът на Хайзенберг неизпълним — каза той.
— Мистър Синг, нуждаем се от отговори — настоя капитан Анастейзия. — Гласът ѝ беше свръхестествено спокоен.
— На заповедта за възпламеняване на нова ѝ трябват осем минути и двайсет и шест секунди, за да достигне от тук до слънцето — каза Еверет. — Зависимост от скоростта на светлината. А докато взривът на свой ред достигне нас, ще изминат още толкова осем минути и двайсет и шест секунди.
— От изчезването на Палатакахапа са изминали около две минути — каза капитан Анастейзия. — Четиринайсет минути до избухването на слънцето. Достатъчно е. Мистър Макхинлит, разполагаме ли с мощност за пропелерите?
— Пръдня в територия на урагани — отговори Макхинлит.
— И пръдня в ураган стига. Сен, задействай пропелерите. Джентълмени, към инженерния отсек. Какс, нуждая се от всяка свободна ръка. Ако обичате, мадам, разгърнете гръмоотводния масив. Ще снижа кораба… — капитанът посочи сините електрически изпразвания — … там.
— Не можеш! — извика Сен.
— Насочете кораба натам, мис Сикссмит — произнесе с най-заповедния си глас капитан Анастейзия. — Джентълмени, рептили, все още сте тук?
— Гръмоотводният масив — каза Еверет по петите на Макхинлит, докато го следваше по стъпала, коридори, стълби, нагоре между газовите клетки, във висините на въздушния кораб. — Това не се ли използва, когато влитате в гръмотевична буря, за да презаредите акумулаторите?
— Да — отговори Макхинлит.
Намираха се на пътека, притисната толкова плътно до тавана на кораба, че дори на Еверет му се наложи да приклекне.
— Като онова нещо, при което, ако нещата се объркат, може да изгори целият кораб?
Лицето на Макхинлит изразяваше най-чисто неверие:
— Момко, слънцето… слънцето… се кани да избухне и ще прати задника ни чак при Него. Прояви малко усет за мащабите.
След което продължи напред, тракащ като рак надолу по тесния коридор. Бедрата на Еверет протестираха от схващането, докато опитваше да не изостава от машиниста.
Макхинлит спря под две големи месингови колела, инсталирани в тавана.
— Дърпай с всички сили, младеж! — машинистът сграбчи едно от колелата.
Когато го завъртя, бицепсите, сухожилията на врата му и ключиците му изпъкнаха до краен предел.
Часовникът на Еверет сигнализира.
— Шест минути до Слънцеизбухването.
Беше измислил името по време на препускането нагоре по стълбите от мостика до върха на кораба. Краят на света и пак не можеше да се въздържи да не измисли подходящо име за събитието.
Макхинлит стовари юмрук по обшивката:
— Знаеш ли какво? Наистина. Наистина. Не. Ми. Трябва. Да чувам последно отброяване.
— Извинявай.
— Остави извиненията. Върти.
Еверет сграбчи колелото и го налегна с цялата си тежест. Не искаше да помръдне. Пое си дълбоко дъх и опита отново. Всеки от мускулите му пищеше. Агония: приклекнал в тясното, с вдигнати ръце.
Еверет изпъшка. Колелото изскърца и се помести.
— Върти! Върти! — изкрещя Макхинлит.
Еверет завъртя месинговото колело. Часовникът му отново сигнализира. Четири минути до Слънцеизбухването.
Макхинлит вдигна ръка.
— Движим се — каза той. — Движим се! Тегли в името на Исус, Кришна и името Му!
Сен ги почувства с всяка част от тялото си: познатите вибрации, които не бе усещала от толкова дълго, тътена на пропелерите. Постоянното, добре дошло треперене, което ти съобщава, че се намираш на въздушен кораб. Жива, дишаща машина, със собствен живот и голямо сърце, като на лъв. Вибрациите бяха слаби, но корабното сърце отново биеше. Сен вдигна ръце от лостовете за стартиране на двигателите. Чувстваше се така, сякаш е направила вълшебство: беше пробудила за повторен живот кораба с едно живително докосване по същия начин, по който Генкралиците бяха излекували нея. Но не можеше да сложи ръцете си на руля. Волтовите дъги под нея я ослепяваха, парализираха я от страх.