— „Господ, Бог твой, е посред тебе: Той е силен да те спаси.“ — Значи и Шарки беше тук.
Евърнес отново се разтърси, още по-могъщо. Електричеството заискри от всяка оголена метална повърхност. С крайчеца на окото си Сен виждаше Какс. Ореолът на принцесата на Джиджу беше прибран плътно към главата ѝ. Сияеше почти също толкова ярко и синьо, колкото мълниите.
— Насочи ни в сърцето на бурята — нареди капитан Анастейзия.
— Слушам, мадам. — Сен наведе руля напред.
Със скърцане, стенания, вой и тропот от зле калибрираните пропелери Евърнес се подчини. Големият прозорец беше стена, озарена от светкавици. Сен усещаше всеки удар на сърцето си, всеки свой мускул, как ѝ заповядваха да извие настрани руля, да отдалечи кораба нагоре и надалеч. Но ръката ѝ не помръдна. Не се поддаде. Удържа курса.
Евърнес подскочи. Сен изпусна малък, животински вик, но не изпусна руля. Сега корабът се тресеше, мяташе се като в предсмъртни мъки. Намираха се в сърцето на плазмения поток.
— Заредете кораба, мистър Макхинлит — нареди капитан Анастейзия.
Макхинлит дръпна един месингов лост и мостикът оживя от светкавици. Искрите пращяха от всеки болт и нит, Огньовете на Свети Елм танцуваха по всеки ръб и връх. Мостикът се изпълни с какофония от припукване, съскане и шипене.
— „Тогава на небето се отвори храмът на Бога, и се явиха светкавици и гласове, гръмотевици“ — каза Шарки.
— Гледайте да не пипате нищо — извика капитан Анастейзия.
— Тъй вярно — промърмори Макхинлит.
— Капитане — гласът на Еверет беше малък и тих и едва ли не изгубен в бляскащите мълнии във вътрешността на мостика, но тонът му накара всяка глава да се обърне към него. — Слънцето току-що избухна.
— С колко време разполагаме? — попита капитан Анастейзия.
— Осем минути, двайсет и шест секунди — каза Еверет.
— Какъв е статусът на акумулаторните ни клетки? — попита капитан Анастейзия.
— Двайсет процента — отговори Макхинлит.
— Сен, удържай позиция.
Евърнес подскочи и изпадна. Сен извика, щом краката ѝ се отделиха от пода. Корабът се отклони от курса, докато тя се бореше да овладее руля.
Шарки оглеждаше мониторите, които все още работеха:
— Волтовата дъга се отклонява от гръмоотводния масив към корпуса. Прогаряния в секция горна 6.
— Дръж ни здраво, Сен.
— Трийсет и три процента — доложи Макхинлит.
— Мистър Синг, направете необходимите приготовления. Искам да осъществим скок на Хайзенберг в момента, в който разполагаме с мощността.
— Слушам, мадам. Слънцеизбухване плюс две минути.
Капитан Анастейзия прехапа едно проклятие.
Светкавиците танцуваха около Еверет от пода до тавана, докато задействаше оборудването си, компютър по компютър. Паноптикона. Инфундибулума. Скоковия пистолет. Бавно и методично. Едно небрежно движение в тази електрически заредена среда можеше да причини късо съединение. Късото съединение можеше да изгори процесорите в компютрите му. Мъртвите компютри означаваха смъртта на Еверет, смъртта на всички. Бавно, методично и опитай да не мислиш за стената от светлина, за препускащата със скоростта на светлината жега, която ще достигне до самите покрайнини на Света на Диска. Еверет си го представяше прекалено добре. Беше докоснал самото вещество на слънцето, беше го превърнал в оръжие в ръката си и могъществото му го изпълваше със страхопочитание. Беше освободил възможно най-малката частица от него върху Университета „Импириъл“ на Земя 1. Това тук беше цялото слънце, взривяващо външните си слоеве. Светлината и топлината щяха да бъдат достатъчни, за да убият — без никакво предупреждение, без дори ярък предупредителен блясък, който те връхлита през света. Стената от слънчево вещество щеше да взриви всичко на свободно разлитащи се атоми. Дървета, животни, морета, реки, езера, градове, самите скали. Можеше ли дори фантастично здравият материал на Света на Диска да устои на енергията на Слънцеизбухването? Господарите на Слънцето вярваха в това: след като лавата изстинеше и водните изпарения паднеха като дъжд, те щяха да се върнат, за да засеят и заселят света си наново.
Всичко щеше да умре, всичко щеше да се гърчи и гори в убийствената светлина.
— Слънцеизбухване плюс четири — каза Еверет.
Паноптиконът работеше. Еверет премигна, щом екранът се изпълни със скокови точки на Хайзенберг. Хиляди, милиони. Повече от звездите в небето. На всеки от Познатите светове на Целостта. Инвазия на милиард фронта. Неговият свят, неговият дом: трябваше да разбере. Еверет въведе параметрите за Земя 10. Бяха навсякъде из нея. Над всеки човешки свят се рееше кораб град на Господарите на Слънцето. А Палатакахапа, центърът на всичко, беше увиснал над Лондон. Неговият Лондон.