Не си позволи да се замисля за Елин, да се чуди къде ли е. Елфическите му инстинкти се изостриха от грохота, с който магиите на Роуан и Дориан се устремиха към небето само за да се забият със страшна сила в единия фланг на врага.
Няколко кораба се пръснаха на парчета; воини се давеха под тежестта на броните си.
Приливът на магическа сила разклати и техния кораб, а Едион се възползва от краткото затишие в боя, за да огледа Лизандра. Кръвта от собствените му рани и тези на враговете му се сливаше с потта, обливаща кожата му.
– Искам да се махнеш оттук – нареди той на хамелеонката. Лизандра извърна козинеста глава към него и бледозелените й очи се присвиха леко. Кръвта от зъбите й капеше по дървените дъски на палубата.
Едион впи очи в нейните.
– Превърни се в птица, в пеперуда, в риба – не ме интересува. Ако видиш, че падаме, бягай оттук. Това е заповед.
Тя изсъска сякаш му казваше: „Не приемам заповеди от
теб.“
– Реално погледнато, аз те превъзхождам по чин – изтъкна и плъзна меч по шита си, разсичайки две щръкнали от метала стрели. Поемаха към поредния кораб, пълен с отпочинали елфически воини. – Така че ще избягаш. Или ще ти сритам задника в Отвъдното.
Лизандра закрачи към него. По-малодушен мъж би отстъпил пред толкова гигантски хищник. Някои от войниците му това и сториха.
Едион обаче не мръдна от мястото си дори когато Лизандра се надигна на задни крака, стовари грамадните си предни лапи върху раменете му и доближи окървавеното си котешко лице до неговото. Мокрите й мустаци потрепнаха.
Призрачният леопард побутна нежно с муцуна едната му скула, шията му.
После се върна с тихи стъпки на мястото си, газейки в локви кръв.
А когато благоволи да надникне към него, докато плюеше кръв по палубата, Едион пророни:
– Следващия път го направи в човешки вид.
Тя просто изви пухкавата си опашка в отговор.
Корабът им се килна към последния им нападател. Температурата спадна рязко или от магията на Роуан и Дориан, или от тази на някой от белотрънските благородници. Имаха късмет, че магьосниците от флота на Майев произхождаха главно от рода на Роуан.
Едион се приготви, стъпвайки здраво на крака, докато вятър и лед брулеха вражеските линии. Елфически воини, навярно някогашни подчинени на Роуан, закрещяха. Ала двамата с Дориан не спряха безпощадната си атака. Удряха свирепо линия след линия от флота на Майев.
Все повече кораби се изливаха покрай тях и нападаха Едион и другите. Ансел от Брайърклиф удържаше левия фланг и... още се крепяха. Въпреки че армадата на Майев беше далеч по-многобройна от тяхната.
Първият елфически воин, който успя да проникне през парапета на кораба им, се устреми право към Лизандра.
И това беше последната му грешка.
Тя скочи, изплъзвайки се от меча му, и заби челюсти във врата му.
Чу се трошене на кости и плисна кръв.
Едион се спусна към следващия войник отвъд парапета, заобикаляйки абордажните куки, които летяха във високи дъги откъм вражеския кораб и се вкопчваха в палубата на техния.
Обзе го познатото убийствено спокойствие, но не изпускаше от око хамелеонката, която поваляше войник след войник, и тя обгърната от златистия щит на баща му.
Смъртта го обливаше като пороен дъжд.
Ала не се замисляше още колко кораба остават. Колко разбиваха Роуан и Дориан. Навсякъде около тях потъваха отломки, задръствайки обагреното с кръв море.
А Едион продължаваше да убива.
Да убива.
И убива.
***
Дъхът на Дориан прогаряше гърлото му, магията му отслабваше, а слепоочията му пулсираха болезнено, но той не спираше да сее ледена смърт, докато войниците край него се бореха и падаха мъртви.
Толкова много. Толкова много опитни воини, малцина от които бяха надарени с магия – и с нейна помощ проникваха отвъд защитната им линия.
Не смееше да надникне към приятелите си. Чуваше единствено бойни възгласи и свирепи ревове, писъците на умиращите прашене на дърво и свистене на скъсани въжета. Над тях се струпваха облаци, затулящи слънцето.
Магията му пееше, вледенявайки кораби, войници; къпеше ги в смъртта им. Но въпреки това започваше да чезне. Дориан не помнеше кога бе започнало всичко.
Връхлитаха ги още врагове. А Манон и Елин ги нямаше.
Роуан удържаше фронтовата линия, стиснал оръжията си в ръце, готов да покоси всеки войник, достатъчно глупав да го атакува. Но вече твърде много преодоляваха магията им. Заливаха ги на все по-мощни талази.
В мига, в който мисълта прелетя през главата му, Едион огласи вълните с вик на болка.