Битката започна да стихва. Червените вълни край тях люшкаха останките от разбити кораби и трупове.
Роуан даде заповед на капитана да запази строя и да остане в готовност, в случай че някой от вражеските кораби имаше неблагоразумието все пак да се прицели.
С олюляващи се крака и ръце, толкова разтреперани, че се чудеше дали, ако остави оръжията си, ще смогне да ги вдигне отново, Роуан се преобрази в ястреб и излетя нависоко в небето.
Братовчедите му се бяха обединили с Тринайсетте в преследването на флота, избягал от бойното поле. Стърпя се да не преброи оцелелите кораби. Но все пак се извиси още по-нависоко и заобхожда с птичи поглед армадата.
Един от корабите липсваше.
Онзи, на който беше плавал, работил и воювал в предишни битки и пътешествия.
От „Славей“, личния боен кораб на Майев, нямаше и следа.
Нямаше го сред отстъпващия флот, който се защитаваше от благородниците от Белия трън и Тринайсетте.
Нямаше го и сред потъващите останки от кораби във водата.
Кръвта на Роуан замръзна. Въпреки това полетя стремглаво към кораба на Едион и Лизандра, чиято палуба беше потънала в толкова кръв, че образува вълнички в нея, като кацна.
Едион също бе окъпан в кръв – своя и чужда. Лизандра прочистваше стомаха си, пълен с нея. Роуан склони краката си да заобикалят труповете на мъртви елфи. Не смееше да се заглежда в лицата им.
– Върна ли се Елин? – попита моментално Едион и изтръпна от болката в бедрото си.
Роуан огледа раната на своя събрат. Трябваше да го излекува възможно най-скоро – веднага щом магията му се възстановеше. На такова място дори елфическата кръв на Едион нямаше да го предпази за дълго от инфекция.
– Не знам – отвърна той.
– Намери я! – изръмжа му генералът.
Откъсна очи от Роуан само за да зърне как Лизандра си възвръща човешкия облик и обхожда с поглед раните, обсипали кожата й.
Плътта на Роуан сякаш се сви по костите му. И имаше чувството, че подът ще се изплъзне изпод краката му, когато Дориан се появи на парапета с пребледняло, изнурено лице, несъмнено изразходвал магия си докарай, за да стигне с лодка до тях, и рече задъхано:
– Брегът. Елин е на брега, където оставихме Елида. Всички са там.
Но това беше на километри от тях. Как, по дяволите, бяха стигнали дотам?
– Откъде знаеш? – попита Лизандра, връзвайки косата си с кървави пръсти.
– Усещам нещо там – отвърна Дориан. – Огън, сенки и смърт. Лоркан, Елин и някой друг. Някой древен. Могъщ. – Роуан се приготви да чуе и останалото, но ужасът все пак го блъсна жестоко, когато Дориан добави: – И мисля, че е жена.
Майев ги беше докопала.
Не беше изпратила корабите си в битка за победа или завоевание.
А за да отклони вниманието им. Докато тя самата се прокрадваше до истинската плячка.
Нямаше начин да пристигнат навреме. Ако той полетеше сам към брега с изцедената си до краен предел магия, едва ли щеше да й е от помощ. Имаха по-голям шанс, Елин имаше по-голям шанс, ако отидеха заедно.
Роуан се завъртя към хоризонта зад тях – към уивърните, унищожаващи остатъка от вражеския флот. По вода щяха да стигнат твърде бавно; на магията си не можеше да разчита. Но с уивърн... С уивърн можеше и да се получи.
71.
Кралицата на елфите беше точно такава, каквато Елин я помнеше. Разкроена тъмна роба, красиво бледо лице под ониксова коса, червени устни, застинали в мистериозна усмивка... На главата й нямаше корона, защото и живите, и мъртвите знаеха какво представляваше тя.
Въплъщение на сънищата и кошмарите им; тъмната страна на луната.
А коленичила пред Майев, с острието на каменолик воин, опряно в шията й, Елида трепереше. Стражите й, мъже с герба на Ансел върху гърдите, навярно бяха избити още преди да извикат. Ако съдеше по полуизвадените им оръжия, дори не бяха имали късмета да се съпротивляват.
Зървайки Елида, Манон бе застинала като мъртвец с извадени железни нокти.
Елин извика половинчата усмивка на лицето си и заключи съдраното си, кървящо сърце надълбоко в гърдите си.
– Е, мен ако питаш, в Доранел се представи по-впечатляващо, но поне блатата отразяват отлично истинската ти природа. Идеалният нов дом за твоя милост. Определено си струваше да бия толкова път, за да ги завладея.
От билото на хълма, спускащ се към плажа, ги наблюдаваше малка групичка елфически воини. Мъже и жени, всичките въоръжени и непознати. Масивен, изящен кораб се полюшваше в спокойния залив отвъд.
Майев се позасмя.
– Радвам се да установя, че обичайното ти ведро настроение не е било помрачено от тези тъмни дни.