– Как иначе, при положение че толкова много от красивите ти мъжаги ми правят компания?
Майев килна глава и гъстата й, тъмна коса се разля върху едното й рамо. Сякаш в отговор, откъм дюните изникна Лоркан, задъхан, с изцъклени очи и изваден меч. Вперил ужасен поглед в Елида. Във воина, опрял острие в бялата й шия. Майев му прати лека усмивка, но извърна взор към Манон.
Докато вниманието й бе отклонено, Лоркан застана до Елин така, сякаш бяха съюзници в тази битка и щяха да се борят рамо до рамо. Тя не му каза нищо. Майев обаче заговори вещицата:
– Лицето ти ми е познато.
Въпросното лице остана студено, равнодушно.
– Пусни момичето.
Тънък смях, придружен от въздишка.
– Ах – Стомахът на Елин се сви, когато древните й очи се обърнаха към Елида. – Бранена от кралица, вещица и... помощник-командира ми.
Елин се напрегна още повече. Имаше чувството, че Лоркан не дишаше.
Мейев се заигра с кичур от провисналата коса на Елида. Наследницата на Перант потрепери.
– Момичето, което Лоркан Салватер ме призова да спася.
Вълната от сила на Лоркан в деня, когато флотът на Ансел бе дошъл… Елин знаеше, че е призоваване. Както тя самата беше призовала Валгите в Залива на Черепа. Нарочно не им беше обяснила чия е армадата, за да се порадва на изненадата им, а той бе призовал Майев, за да се пребори с корабите, които бе сметнал за вражески. За да спаси Елида.
– Съжалявам – каза простичко Лоркан.
Елин не знаеше дали говори на нея, или на Елида, чиито очи се разшириха от възмущение. Елин обаче отвърна:
– И мислеше, че не знаех? И че не съм взела предпазни мерки?
Лоркан сбърчи вежди. Елин сви рамене.
Майев продължи:
– Лейди Елида Локан, дъщеря на Кал и Мериън Локан. Нищо чудно, че вещицата напира да те вземе за себе си, щом нейната кръв тече във вените ти.
Манон изръмжа предупредително.
Елин провлачи към елфическата кралица:
– Е, едва ли си докарала древния си задник чак дотук, за да си поприказваме. Да действаме по същество. Какво искаш в замяна на момичето?
Познатата змийска усмивка изви устните на Майев.
***
Елида трепереше; всяка кост, всяка пора от тялото й трепереше от ужас пред безсмъртната кралица, извисяваща се над нея, пред воина, опрял меч в гърлото й. Останалите стражи от свитата на кралицата стояха на разстояние, но все към тях надничаше Лоркан с изопнато лице, докато и собственото му тяло едва не потръпна от трудно спотаявания гняв.
На тази кралица ли бе отдал сърцето си? На тази бездушна змия със смразяващ поглед? Която бе убила войниците без окото й да мигне?
Кралицата, която Лоркан бе призовал заради нея. Беше извикал Майев, за да спаси нея...
Дъхът на Елида ставаше все по-насечен в гърлото й. Предал ги беше. Предал бе Елин заради нея...
– Какво да поискам в замяна на момичето? – замисли се Майев, пристъпвайки към тях, изящна като лунен лъч. – Дали да не попитам помощник-командира си? Не се спря, Лоркан. Толкова си зает през последните месеци.
Той сведе глава и пророни с дрезгав глас:
– Правя всичко за вас, Ваше Величество.
– Тогава къде е пръстенът ми? Къде са ключовете ми?
Пръстен. Елида можеше да се обзаложи, че говори за златния пръстен на нейната ръка, скрит под другата докато ги стискаше пред себе си.
Лоркан кимна с брадичка към Елин.
– У нея са. Двата ключа.
Късове лед задрънчаха в тялото на Елида.
– Лоркан.
Острието се притисна още повече към гърлото й.
Елин само впери студен поглед в Лоркан.
Той не извърна очи към нито една от двете, като че дори не присъстваха.
– Елин притежава два от ключовете и вероятно знае къде Ераван е скрил третия.
– Лоркан – повтори умолително Елида.
Не – не би го направил... не би ги предал отново...
– Мълчи! – изръмжа й той.
Майев пак сведе поглед към Елида. Древната, вечна тъмнина в него беше задушаваща.
– Колко интимничите с него, милейди. Колко фамилиарно му говорите.
Елин изсумтя тихо – единственият й предупредителен сигнал.
– Нямаш ли си по-важна работа от тормоза над човеци? Пусни момичето и да уредим нещата по забавния начин.
По пръстите й танцуваха пламъци.
Не. Магията й беше изчерпана почти до краен предел. Използваше ли капка от нея, щеше да рухне.
Но Елин пристъпи напред, избутвайки Манон с тялото си принуждавайки я да се отмести. И се ухили кръвнишки.
– Искаш ли да потанцуваме, Майев?
В този миг стрелна поглед през рамо към Манон, сякаш й казваше: „Бягай! Грабни Елида веднага щом поваля стража На Майев... и бягай!“.