– Кажи на другите – промълви Елин, преравяйки съзнанието си за подходящите думи. – Кажи на другите, че съжалявам. Кажи на Лизандра да не забравя обещанието си и че завинаги ще съм й благодарна. На Едион кажи, че... Кажи му, че не е виновен той и че... – Гласът й пресекна. – Щеше ми се да бе могъл да положи кръвната клетва, но сега Терасен ще търси от него закрила, редиците ни не бива да се разпадат.
Елида кимна, докато сълзите й се стичаха по опръсканото й с кръв лице.
– А на Роуан кажи...
Душата на Елин се пръсна на парчета, когато забеляза желязната кутия, която стражите на Майев носеха помежду си. Древен железен ковчег. Голям, колкото да побере един човек. Изкован специално за нея.
– Кажи на Роуан – продължи тя, потискайки напиращите вопли, – че съжалявам, задето го излъгах. Но времето ни и бездруго е било назаем. Дори преди днешния ден знаех, че е така, но въпреки това ми се искаше да ни бе отредено повече. – Мъчеше се да надвие треперещата си уста. – Кажи му, че трябва да се бори. Трябва да спаси Терасен и да не забравя клетвата си пред мен. И му кажи, че... че съм му благодарна, задето извървя с мен тъмния път обратно към светлината.
Елфите отвориха капака на ковчега и извадиха от него дълги, тежки вериги.
Един от тях подаде на Майев изящно изкована желязна маска. Тя я огледа в ръцете си.
Маската, веригите, кутията... всичките бяха изковани отдавна. Преди векове. За да удържат и прекършат избрания потомък на Мала.
Елин надникна към Лоркан, чиито тъмни очи бяха вперени в нейните.
И в тях проблясваше благодарност. Задето бе пощадила младата жена, на която бе отдал сърцето си, макар и още да не го знаеше.
Елида се примоли на Майев за последно.
– Не го прави.
Елин знаеше, че е безполезно. Затова каза на Елида:
– Радвам се, че те срещнах. И съм горда, че те познавам. Майка ти също би се гордяла с теб, Елида.
Майев свали маската и рече мудно на Елин:
– Разправят, че Огнената наследница не се прекланяла пред никого. – Змийската усмивка отново изкриви устните й. – Е, сега ще се преклониш пред мен.
Тя посочи към пясъка.
И Елин се подчини.
Коленете й изреваха от болка, когато се свлече на земята.
– По-ниско.
Тя се преви, докато челото й не се опря в пясъка. Но не си позволи да го почувства, не разреши на душата си да го почувства.
– Чудесно.
Елида ридаеше, молеше се без думи.
– Съблечи си ризата.
Елин се поколеба, вече проумяла какво предстои.
Защо Каирн носеше камшик на колана си.
– Съблечи си ризата.
Тя измъкна ризата от талията на панталона си, изхлузи я през глава и я хвърли на пясъка до себе си. Сетне свали и разтегателното парче плат от гърдите си.
– Варик, Хейрон.
Двама елфи пристъпиха напред.
Елин не се съпротивлява, когато я хванаха за ръцете, за да я вдигнат от земята, и ги разпериха широко. Морският въздух целуваше гърдите й, пъпа й.
– Десет удара с камшика, Каирн. Нека Нейно Величество разбере какво я очаква, като се приберем, ако не ми сътрудничи.
– С удоволствие, милейди.
Елин впи поглед в кръвожадните очи на Каирн и изпълни вените си с лед, когато воинът взе камшика от колана си. И огледа със свирепа усмивка голото й тяло. Платното, върху което щеше да рисува с кръв и болка.
Полюшвайки маската на върховете на пръстите си, Майев рече:
– Ще бъдеш ли така добра да броиш, Елин?
Елин не отвърна.
– Брой, или ще започваме отново с всеки неотброен удар. Ти решаваш колко време ще продължи боят. Освен ако не предпочиташ Елида Локан да го понесе вместо теб.
Не. За нищо на света.
Никой нямаше да понася болката й вместо нея. Никой.
Когато Каирн тръгна бавно към нея, наслаждавайки се на всяка стъпка, когато пусна камшика да се влачи по пясъка, тялото й я предаде. И затрепери неудържимо.
Тя познаваше тази болка. Знаеше какво ще е чувството как ще звучи.
Още я усещаше и чуваше в кошмарите си.
Точно затова Майев бе избрала да я бичува за наказание, затова го бе причинила на Роуан в Доранел.
Каирн спря. Елин усети как оглежда татуировката на гърба й. Любящите думи на Роуан, изписани на Древния език.
Той изсумтя. И Елин долови как тръпне от нетърпение да ги заличи.
– Започни! – нареди Майев.
Каирн вдиша рязко.
И макар да очакваше удара, макар да стискаше пясъка под себе си в шепи, нищо не можеше да я подготви за оглушителното изплющяване, за жилещата болка. Въпреки това не си позволи да проплаче, а само изсъска през зъби.
Ударът с камшик от надзирател в Ендовиер беше едно нещо.
А този от чистокръвен елф...
Задницата на панталона й се пропи с кръв, докато сцепената й кожа пищеше от болка.