Фенрис – Фенрис гледаше с искрена омраза Майев и Каирн. От камшика на Каирн още капеше кръв, докато войниците на елфическата кралица завързваха маската върху лицето на Елин.
Накрая оковаха китките й.
Глезените й.
Врата й.
Никой не излекува съдрания й гръб – не плът, а кърваво парче месо, преди да я вкарат в желязната кутия. Накараха я да легне върху откритите си рани.
А после я затвориха с капака. И я заключиха вътре.
Елида повърна в тревата и Манон сложи ръка върху гърба й.
Елфите понесоха ковчега надолу по дюните, към лодката и кораба в далечината.
– Фенрис, върви! – заповяда Майев, посочвайки „Славей“.
Фенрис се задъха, но не успя да се противопостави на командата й и тръгна след елфите. Погледът му попадна върху захвърлената в пясъка бяла риза. Беше оплискана с кръв от бичуването.
В следващия момент изчезна, сякаш мина през врата във въздуха и вятъра.
Останала насаме с Лоркан, кралицата го попита:
– И си направил всичко това заради мен?
Той не помръдна.
– Говори – нареди му Майев.
Лоркан въздъхна разтреперано и каза:
– Да. Да, извърших го заради теб. Всичко.
Елида стисна в шепи тревата и Манон се зачуди дали няма да й пораснат железни нокти, с които да раздере всичко от ярост. От омраза.
Майев спря до окървавената риза на Елин и погали скулата на Лоркан.
– Нямам нужда – пророни ласкаво тя – от самомнителни слуги, убедени в собствената си правота.
Той се скова от думите й.
– Ваше Величество...
– Отнемам ти кръвната клетва. Отнемам ти имуществото и титлите. И ти като Гавриел си освободен позорно от службата си към мен. Заради неподчинението и измяната ти те низвергвам от Доранел. Престъпиш ли границите на кралството ми, ще бъдеш убит.
– Ваше Величество, умолявам ви...
– Върви да умоляваш някой друг. Аз нямам нужда от воин, на когото не мога да се доверя. Отменям заповедта за убийството ти. Струва ми се по-лошо наказание да живееш в срам.
От китката му шурна кръв, сетне и от нейната. Земята се обагри в червено.
Лоркан се свлече на колене.
– Не търпя компанията на глупци – обяви Майев и го остави в пясъка.
Сякаш му беше нанесла жесток удар, същия като на Гавриел. И Лоркан не можеше да помръдне, да мисли и диша. Но все пак пробва да пълзи. Към Майев. Копелето се опита да пълзи.
– Трябва да вървим – пророни Манон.
Потърсеше ли Майев ключовете... Трябваше да вървят.
Откъм хоризонта проехтя рев.
Абраксос.
Сърцето й задумка от щастие, но...
Елида остана в тревата. Остана да гледа как Лоркан пълзи към кралицата, която крачеше по плажа с развяна зад гърба й черна рокля.
Как лодката с железния ковчег потегля към чакащия кораб. Майев седеше до него с ръка върху капака му. В името на здравия й разум Манон се молеше Елин да не будува през цялото време, което щеше да прекара вътре.
В името на света им се молеше кралицата на Терасен да оцелее.
Макар и само за да умре, спасявайки всички им.
74
.
Имаше толкова много кръв.
Беше плискала чак до мястото, където Лоркан коленичеше сега, и вече се просмукваше в пясъка, лъщейки под слънцето.
Беше опръскала ризата й, захвърлена и забравена до него. Беше изцапала дори ножниците на мечовете и кинжалите й, разпилени наоколо като кости.
Какво бе направила Майев...
Какво бе направила Елин...
В гърдите му зееше дупка.
И имаше толкова много кръв.
От небето се чу плясък на криле, оглушителен рев, но той нямаше сили да вдигне глава. Нямаше желание.
Гласът на Елида разсече света; крещеше на някого.
– Корабът... корабът току-що изчезна; тръгна си, без да разбере, че ние сме взели...
Радостни възгласи – женски победоносни викове.
Грохотни, забързани стъпки.
В следващия миг силна ръка се вкопчи в косата му и дръпна главата му назад. Усети студено острие до шията си и лицето на Роуан, пропито с необуздан, смъртоносен гняв, изникна в полезрението му.
– Къде е Елин?
В гласа му разпозна паника – искрена паника, защото Белотрън бе видял разхвърляните оръжия и ризата й.
– Къде е Елин?
Какво беше направил, какво беше направил...
Болка проряза гърлото на Лоркан и топла кръв закапа надолу по шията му, по гърдите му.
– Къде е съпругата ми? – просъска Роуан.
Лоркан се олюля, коленичил в пясъка.
Съпруга.
Съпруга.
– О, богове – ридаеше Елида, дочула гласовете им. Воплите й сякаш отразяваха звука на собственото му разбито сърце. – О, богове...