Тя бръкна в джоба на кожената си дреха и подаде на Дориан Амулета на Оринт и парче черен камък. Той се скова от смайване.
– Елена каза, че потомците на Мала можели да сложат край на всичко това. А кръвта й тече и във вашия род.
Златните й очи бяха уморени – натежали. Дориан осъзна, че му отправя въпрос.
Елин не бе очаквала да види Терасен отново.
Беше се омъжила за Роуан с ясното съзнание, че в най-добрия случай й остават месеци живот с него, дни – в най-лошия. Но държеше да даде на Терасен законен крал. Който да брани земите й.
Измислила бе план за всеки от тях – само не и за себе си.
– Мисията ни не приключва тук – промълви Дориан.
Манон поклати глава. И той знаеше, че не говори само за ключовете и за войната, когато отвърна:
– Не, не приключва тук.
Той взе ключовете от ръката й. Те пулсираха и сияеха, затоплийки дланта му. Чуждо, ужасяващо присъствие, а в същото време... единственото, което ги делеше от погрома.
Не, мисията им не завършваше тук. В никакъв случай. Дориан прибра ключовете в джоба си.
И пътят, който сега се простираше пред него, свръщайки към непознати, гладни сенки... вече не го плашеше.
75.
Роуан се беше оженил за Елин едва преди два дни.
Едион и Лизандра бяха единствените свидетели на церемонията им преди съмване. Капитанката, още сънена, ги венча бързо и тихо и подписа клетва за мълчание.
Имаха петнайсет минути да консумират брака си в каютата.
Едион още носеше официалните документи; у капитанката бяха останали копията.
Роуан стоеше на колене в пясъка от половин час и скиташе безмълвно по пътеките на бушуващите си мисли. Едион му правеше компания, вперил празен поглед в морето.
Роуан бе знаел.
Една част от него бе знаела, че Елин е другарката му. Но отбягваше мисълта от почит към Лирия, от страх. В Залива на Черепа скочи пред нея, защото дълбоко в себе си знаеше. Знаеше, че свещената връзка не би й позволила да нарани другаря си и че това можеше да е единствената сила, способна да я подтикне да си възвърне обратно контрола от Деанна. И дори след като му доказа, че е бил прав... Той отмести очи от доказателството, защото все още не се чувстваше готов, и го прокуди от съзнанието си.
Елин бе знаела с абсолютна сигурност. Знаела беше, че той е нейният другар. И не го бе притискала, не бе настоявала да го признае, защото го обичаше, а Роуан не се и съмняваше, че би предпочела да изтръгне собственото си сърце вместо да му причини болка и страдание.
Неговото Огнено сърце.
Неговата спътница, приятелка, любовница. Неговата съпруга.
Неговата другарка.
А проклетата кучка я беше затворила в желязна кутия. Беше я наказала безпощадно, проливайки толкова от кръвта й, колкото рядко бе виждал след бичуване. А после я беше оковала и я бе тикнала в същински железен ковчег... ранена, кървяща.
За да я удържи. Да я пречупи. Да я изтезава.
Неговото Огнено сърце, заключено в мрака.
Опитала бе да му каже. Точно преди да ги нападнат илкените.
Опитала беше да му каже, че онзи ден на кораба не бе повърнала, защото е бременна, а защото бе осъзнала, че я чака неминуема смърт. Както и че цената на това да затвори портата завинаги, да изкове нова Ключалка, беше животът й. Безсмъртният й живот.
Голдрин лежеше до него и рубинът му сияеше смътно под яркото слънце. Роуан взе две шепи пясък и остави златистите зрънца да се изнижат между пръстите му, позволявайки на вятъра да ги отнесе към морето.
Времето ни и бездруго е било назаем.
Елин не очакваше да й се притекат на помощ.
Тя, която се бе притекла на помощ на всички тях, която ги бе събрала. Беше се погрижила всичко да си дойде на мястото, след като отдадеше живота си. След като пожертваше хиляда години, за да ги спаси.
И несъмнено бе вярвала, че ще вземат правилното решение, мъдрото решение, и няма да тръгнат след нея; че ще поведат армиите си към победата – армиите, които тя им бе осигурила, съзнавайки, че няма да е с тях до края.
Вярвала бе, че няма да го види повече.
Но Роуан не можеше да се примири с това.
Отказваше да се примири.
Нямаше да се примири, че след като той бе намерил нея, а тя – него, и заедно бяха преодолели толкова тъга, болка и отчаяние, някой щеше да ги раздели. Нямаше да се примири със съдбата, на която бе орисана, нито с това, че животът й бе цената за спасението на света. Нейният или този на Дориан.
Нямаше да се примири нито за миг.
Чуха се стъпки по пясъка и той долови мириса на Лоркан, преди да погледне към него. За част от секундата се замисли дали да не сложи край на живота му на мига.