Защото знаеше, че в този ден – точно в този ден би го надвил. Нещо се беше пречупило в Лоркан и ако го нападнеше сега, щеше да го убие. Навярно дори нямаше да се съпротивлява истински.
Гранитното лице на Лоркан беше сурово, но очите му... В тях се четеше агония. И разкаяние.
Другите също се спуснаха по дюните и Едион се изправи на крака. Само Тринайсетте останаха настрана.
Всички впериха погледи в Роуан, още коленичил в пясъка.
Морето се люлееше под избистрящото се синьо небе.
Той изстреля онази съкровена връзка в света, разпери я широко като мрежа. Запрати я с магията си, с душата си, с пропуканото си сърце. За да я издирва.
Бори се – призова я, пускайки думите по връзката им. Връзката на единението им, която навярно се бе изтъкала още когато станаха каранам, скрити под огън, лед и надежда за по-светло бъдеще. – Бори се с нея. Идвам. Дори да ми отнеме хиляда години. Ще те намеря, ще те намеря, ще те намеря.
Отговориха му само сол, вятър и вода.
Роуан стана. И бавно се обърна към спътниците си.
Но вниманието им бе приковано към корабите, задаващи се откъм запад – откъм бойното поле. Корабите на братовчедите му, придружени от разредения флот на Ансел от Брайърклиф и трите кораба на Ролф.
Те обаче го накараха да застине на място.
Очите му привлече онзи, който тъкмо заобикаляше източния нос на брега – галера. Плаваше към тях, носена от призрачен, неестествено бърз вятър.
Роуан се приготви за предстоящото. Формата на неизвестния кораб беше чужда за всеки от флотовете. Но веднага загриза паметта му.
Един кораб се отцепи от тяхната армада и се понесе към брега. На борда му бяха Ансел от Брайърклиф и Енда.
Роуан и другите обаче наблюдаваха мълчаливо как непознатата галера преваля пенестите вълни и плъзва корем по пясъка.
Как моряците с маслинова кожа я издърпват навътре в плажа.
Широкоплещест младеж изскочи ловко от нея и морският бриз развя леко къдравата му тъмна коса.
Кожата му не излъчваше нито капка страх, докато крачеше към тях – дори за успокоение не посегна към изящния меч на хълбока си.
– Къде е Елин Галантиус? – попита леко задъхано непознатият, впервайки поглед в тях.
Акцентът му...
– Кой си ти? – изръмжа Роуан.
Но младежът вече беше достатъчно близо, че Роуан да види цвета на очите му. Тюркоазено – със сърцевина от злато.
Едион пророни сякаш в транс:
– Галан.
Галан Ашривер, коронован принц на Вендлин.
Като съзря принца воин, младият мъж отвори широко очи.
– Едион – рече дрезгаво с нещо като страхопочитание и скръб, изписана по лицето му. Ала побърза да прикрие и двете, възвръщайки си самонадеяния фасон, преди да попита отново: – Къде е тя?
Никой не му отговори. Едион зададе въпрос на свой ред.
– Какво правиш тук?
Галан сбърчи тъмни вежди.
– Очаквах да ви е уведомила.
– За какво? – попита твърде тихо Роуан.
Галан бръкна в джоба на износената си синя туника и извади намачкано писмо, което изглеждаше така, сякаш бе четено и препрочитано стотици пъти. Той го подаде безмълвно на Роуан.
Докато разгръщаше хартията, Роуан усети мириса й по нея. Едион надникна над рамото му.
Писмото на Елин до принца на Вендлин беше кратко. Свирепо. Големите букви се ширеха по страницата, сякаш едва бе сдържала гнева си.
ТЕРАСЕН ПОМНИ ЕВАЛИН АШРИВЕР.
А ТИ?
БИХ СЕ В МИСТВАРД ЗА ТВОЯ НАРОД.
ВЪРНИ МИ ПРОКЛЕТАТА УСЛУГА.
Писмото завършваше с координати на това място.
– Беше изпратено лично до мен – обясни кротко Галан. – Не до баща ми. Само до мен.
До армадата, която Галан управляваше – блокадоразбивач във войната срещу Адарлан.
– Роуан – обади се предупредително Лизандра.
Той проследи погледа й.
Но не до Ансел и Енда, които вече пристигаха, заобикаляйки отдалече Тринайсетте и вдигнали въпросително вежди към Галан.
А до малката групичка хора, облечени в бяло, появили се на дюните зад тях. Бяха оплескани с кал и видът им бе такъв, като че те също бяха прекосили блатата, за да стигнат дотук.
И Роуан се досети.
Досети се кои са, преди дори да са доближили плажа.
Ансел от Брайърклиф бе пребледняла, разпознавайки многопластовите им, свободни одежда. А когато високият мъж в средата свали качулката си, за да покаже бронзовото си лице със зелени очи, още младо и красиво, кралицата на Пустошта прошепна:
– Илиас.
Илиас, син на Немия господар на Тихите асасини, впери смаян поглед в Ансел и гърбът му се скова. Но Роуан пристъпи към него, привличайки вниманието му. Илиас присви очи. И също като Галан прокара преценяващ поглед по всички им, издирвайки златокосата жена, която не беше сред тях. Накрая се взря в Роуан, навярно усетил кой е оста, около която се въртеше групата им.