И попита с глас, прегракнал от немота.
– Идваме да изпълним дълга си към Селена Сардотиен... към Елин Галантиус. Къде е тя?
– Вие сте сесиз суикаст – поклати глава Дориан. – Тихите асасини от Червената пустиня.
Илиас кимна. И отново надникна към Ансел, която се обърна към Роуан, все още зашеметена от недоумение.
– Явно приятелката ни е изискала отплата не само от нас, но и от другите си длъжници.
И сякаш думите й бяха сигнал, защото още облечени в бяло фигури изпълниха дюните зад тях.
Десетки. Стотици.
Роуан се зачуди дали всеки един асасин от прочутата пустинна крепост не беше дошъл да изпълни дълга си към младата кралица. Само тяхната група беше достатъчно опасен легион.
А Галан...
Роуан се обърна към коронования принц на Вендлин.
– Колко си довел? – попита го той.
Галан се поусмихна в отговор и посочи към източния хоризонт.
Над чийто ръб вече изплуваха бели платна. Кораб след кораб, след кораб, всеки с кобалтовия флаг на Вендлин.
– Предайте на Елин Галантиус, че Вендлин не е забравил Евалин Ашривер – каза Галан на двама им с Едион. – Нито Терасен.
Едион падна на колене в пясъка, докато армадата на Вендлин се разгръщаше пред тях.
Кълна се, че колкото и далеч да стигна, колкото и да ми коства, поискаш ли помощта ми, ще дойда. – Такова обещание беше дала Елин на Дароу. – Да напомня на някои хора, че са ми задължени. Да събера армия от асасини, крадци, изгнаници и обикновени граждани.
Така и беше направила. Беше удържала на всяка своя дума.
Роуан преброи корабите, прииждащи откъм хоризонта. Преброи и тези в собствената им армада. Добави и корабите на Ролф – и на мисенианците, които бе отишъл да свика от Севера.
– Свещени богове – пророни Дориан, докато армадата на Вендлин обгръщаше все повече и повече от морето пред тях.
Едион ридаеше мълчаливо и по лицето му се лееха сълзи. Къде са съюзниците ни, Елин? Тя бе преглътнала упрека му – преглътнала го беше, защото не бе искала да ги разочарова, в случай че планът й пропаднеше. Роуан сложи ръка на рамото му.
Всичко за Терасен, беше се зарекла в деня, когато им бе разкрила кроежите си да докопа богатствата на Аробин. И Роуан знаеше, че всяка нейна стъпка дотук, всеки план и замисъл, всяка тайна и рискована мисия...
Беше за Терасен. За тях. За един по-добър свят.
Елин Галантиус бе събрала армия, с която можеше не само да надвие Морат, но и да разтърси звездите.
Знаела бе, че няма да я поведе. Но въпреки това щеше да удържи на обещанието си към Дароу: Кълна се в кръвта си, в името на семейството си, че няма да обърна гръб на Терасен, както ти обърна гръб на мен.
Освен това... ако Каол Уестфол и Несрин Фалик успееха да съберат войска на южния континент...
Едион най-сетне вдигна очи към него, разширени от същото прозрение.
Шанс. Съпругата му, другарката му им беше спечелила шанс за победа в тази война.
И не вярваше, че ще й се притекат на помощ.
– Галан?
Роуан застина като мъртвец от гласа, който отекна сред дюните. От златокосата жена, носеща кожата на възлюбената му.
Едион скочи на крака, готов да изръмжи, когато Роуан го стисна за ръката.
Лизан дра, в облика на Елин, както им бе обещала, се понесе към тях с широка усмивка на лице.
Тази усмивка... Тя проби дупка в сърцето му. Лизандра беше овладяла усмивката на Елин – дяволитата й наслада, примесена с остра като бръснач жестокост.
Актьорската й игра, усъвършенствана в същата пъклена дупка, където и Елин бе шлифовала своята, беше безупречна, докато говореше с Галан. Докато говореше с Илиас, прегръщайки го като стара негова приятелка и облекчена съюзничка.
Едион трепереше до него. Но светът нямаше да долови разликата.
Съюзниците им, враговете им не биваше да узнават, че безсмъртният огън на Мала е бил отвлечен. Затворен в железен ковчег.
Галан попита жената, която мислеше за братовчедка си.
– Е, накъде? –
Лизандра погледна него, после и Едион без нито следа от разкаяние, вина или съмнение по лицето си.
– На север. Към Терасен.
Стомахът на Роуан натежа като олово. Лизандра обаче извърна очи към него и каза с непоклатим, спокоен глас:
– Принце, искам да намериш едно нещо, преди да се присъединиш към силите ни в Севера.
Намери я, намери я, намери я, умоляваше го сякаш хамелеонката.