Едион като че ли се замисли. Претегли думите и изражението по лицето му. После пристъпи напред и прегърна краля. Бърза, груба прегръдка, която учуди Дориан, но поне скръбта в очите на генерала бе стихнала леко. Той сведе мълчалив поглед към Дамарис, прибран в ножницата на Дориан. Мечът на първия и най-велик крал на Адарлан. Едион като че ли съпостави древното оръжие с носителя му. И накрая кимна, по-скоро на себе си, отколкото на друг. Въпреки това Дориан повтори жеста в знак на благодарност.
След като генералът закрачи към корабите, умишлено заобикаляйки Лизандра – Елин, която се помъчи да го заговори, Роуан попита краля:
– Вярваш ли на вещиците?
Той кимна.
– Ще ви оставят два от уивърните си да бранят кораба ви до крайбрежието на континента. После ще се върнат при нас, а вие ще продължите накъдето... накъдето е нужно.
Майев можеше да я е отвела къде ли не, да е прехвърлила кораба си с магия в другия край на света.
– Благодаря ти – каза Роуан на Дориан.
– Не благодари на мен – усмихна се кралят. – Благодари на Манон.
И ако оцелееха, ако си върнеше Елин, щеше да й благодари.
Прегърна Дориан, пожела му успех и го изпрати с поглед нагоре по дюната, до белокосата вещица, която го чакаше там.
Лизандра вече даваше инструкции на Галан и Илиас как да натоварят двестате Тихи асасина на вендлинските кораби, докато Едион слушаше със скръстени ръце. Ансел беше потънала в разговор с Ендимион, който като че ли не знаеше как да подходи към червенокосата кралица с вълча усмивка. Ансел обаче, изглежда, нямаше търпение да повилнее. На Роуан му се искаше да намери време да благодари на всички тях – на Енда и на всеки от братовчедите си.
Бяха готови за отчаяния си набег към Севера. Точно както го бе замислила Елин.
Нямаше да си дадат нито почивка, нито време. Не разполагаха с нито миг за губене.
Уивърните заразмахваха криле. Дориан се качи на седлото зад Манон и я хвана през кръста. Вещицата каза нещо, което го накара да се засмее. Искрено.
Той вдигна ръка за сбогом и видимо изтръпна, щом Абраксос излетя.
Последваха го още десет уивърна.
Ухилената златокоса вещица Астерин и една от сестрите й на име Бриар – стройна, с черна коса и зелени очи – чакаха Гавриел, Лоркан и Елида, яхнали уивърните си. За да ги отведат до кораба, с който щяха да поемат по море.
Лоркан понечи да спре Елида, докато вървеше към уивърна на Астерин, но тя не му обърна внимание. Дори не го погледна, преди да поеме ръката на Астерин, която я вдигна на седлото. И макар Лоркан да го прикриваше добре, Роуан долови съкрушението по каленото му от вековни изпитания лице.
Когато излетяха, Гавриел изруга уплашено от мястото си зад златокосата вещица, а Роуан се заизкачва бавно по пясъчния хълм, закрепвайки древната ножница на Голдрин за портупея си.
Окървавената й риза още се търкаляше на билото му до локвата от кръвта й, просмукваща се в пясъка. Не се и съмняваше, че Каирн я е оставил нарочно.
Роуан се наведе да я вземе и прокара палци по мекия й плат.
Вещиците вече изчезваха на хоризонта; спътниците му достигаха кораба си, а останалите товареха по лодките армията, призована от другарката му.
Роуан доближи ризата до лицето си, вдиша мириса й. И почувства как нещо потрепна в него – усети връзката им.
Той пусна ризата и остави вятъра да я отнесе навътре в морето, надалеч от това окървавено място, смърдящо на болка.
Ще те намеря.
Сетне се преобрази, излетя в небето и се понесе по стремглавия, свиреп вятър, който сам бе призовал. Лазурното море се ширеше от дясната му страна, а зеленикавосивкавата плетеница на блатата – от лявата. Докато се сливаше с вятъра, следвайки приятелите си, които летяха успоредно на крайбрежието, Роуан запечати мириса й и кроткия трепет на връзката им в паметта си.
Кроткият трепет, който можеше да се закълне, че е доловил в отговор – досущ като пърхащото сърце на жив въглен.
И с разтърсващ света писък принц Роуан Белотрън Галантиус, консорт на кралицата на Терасен, тръгна да издирва съпругата си.
БЛАГОДАРНОСТИ
Винаги ми е трудно да събера в няколко страници огромната си благодарност към хората, които не само се трудят неуморно, за да направят тази книга реалност, но и ме даряват с безценна подкрепа и приятелство. Не знам какво бих правила без тях в живота си и благодаря на вселената всеки божи ден, че ги имам.
На съпруга ми Джош: Дори когато светът ни се превърне в повей забравена пепел между звездите, ще продължавам да те обичам. Благодаря ти за смеха в дните, когато не вярвах, че мога да се усмихна; задето държеше ръката ми, когато имах нужда да си припомня, че съм обичана; задето си мой най-добър приятел и безопасен пристан. Ти си най-голямата радост в живота ми и дори в хиляда страници не бих успяла да изразя колко те обичам.