Дали не беше сбъркала пътя? Изобщо как щеше да разбере, че е влязла в границите на Терасен?
И как щеше да открие кралицата си – двора си?
Тя прогони тези мисли от съзнанието си и продължи да се придържа към сенките, избягвайки слънчевите петна. От припека само щеше да ожаднее още повече, да й стане още по-топло.
Трябваше да намери вода, това май беше по-важно, отколкото да дири горски плодове, преди нощта да се е спуснала.
Достигна подножието на хълма, сдържайки стона си при вида на поредния лабиринт от дървета и камъни.
Намираше се в пресъхнало речно корито, виещо се между хълмовете, което рязко сменяше посоката си пред нея – на север. От гърдите й се изтръгна шумна въздишка. Слава на Анийт! Поне Покровителката на мъдростта не я беше изоставила още.
Щеше да следва коритото на север, докъдето можеше, а после...
Елида не знаеше кое сетиво го улови. Не беше обонянието й, нито зрението или слухът, защото нямаше нищо необикновено в гнилата шума по глинестата почва и слънчевата светлина, и голите камъни, и шепота на листата високо над нея.
Но ето че тялото й се вцепени, сякаш нещо бе закачило нишка от големия гоблен на света.
Жужащите, шумолящи звуци на гората утихнаха едва миг по-късно.
Елида плъзна поглед по хълмовете, по пресъхналото речно корито. Корените на един дъб върху най-близкия хълм стърчаха от единия му тревист скат, подсигурявайки единственото укритие край пустата каменна река. Идеално.
Тя закуцука към него с мъчителни болки в осакатения си крак, докато камъните тракаха под тежестта й и дращеха глезените й. Почти можеше да докосне корените, когато проехтя първият глух бумтеж.
Не гръм. Не, едва ли някога щеше да забрави точно този звук – той също я преследва дълго време и наяве, и насън.
Пърпоренето на могъщи ципести криле. Уивърни.
И още по-смъртоносните им ездачи: вещиците от клана на Железните зъби, чиито сетива не отстъпваха по острота на техните.
Ехтежът на гигантски крила наближаваше през утихналата като гробище гора и Елида се спусна към провисналите от хълма дебели корени. Камъни и пръчки прежулваха голите й ръце, коленете й се блъскаха в чакълестата пръст, докато накрая не се притисна по гръб към склона и надникна към короните на дърветата през плетеницата от корени.
Един удар – и втори, долетял едва миг след първия, и то в такъв унисон, че всеки друг в гората би го помислил просто за ехо, но Елида знаеше: две вещици.
По време на престоя си в Морат беше научила, че вещиците от Железните зъби имаха заповед да прикриват числеността си. Затова летяха в съвършена огледална формация, така че случайните свидетели да докладват само за един уивърн.
Тези двете обаче, които и да бяха, постъпваха небрежно. Или поне дотолкова небрежно, доколкото можеха да постъпват безсмъртните, кръвожадни вещици. Навярно нисши членове на клана си, изпратени на разузнавателна мисия.
Или да издирят някого, дребен, вцепенен от ужас глас прошепна в главата й.
Елида се притисна още по-силно към почвата и корените се впиха в гърба й, докато оглеждаше дървесните корони наоколо.
Ето. С крайчеца на окото си мярна как скорострелно грамадно петно прелита високо над гората, събуждайки застиналите листа. Ципесто крило с извит, отровен нокът в края проблесна под слънчевата светлина.
Рядко – наистина рядко – излизаха денем. Каквото и да издирваха, явно беше важно.
Елида не посмя да си поеме дъх, докато грохотният удар на криле не заглъхна на север.
Към Ферианската падина, където Манон бе споменала, че лагерува втората половина от ордата.
Елида помръдна чак когато горските звуци нарушиха тишината отново. Мускулите й се бяха схванали от дългата неподвижност и тя простена, докато протягаше болезнените си крака и ръце.
Нямаше край – пътят й нямаше край. Беше готова на всичко за покрив над главата си. И топла храна. Може би си струваше да рискува, за да си ги подсигури поне за една нощ.
Отново пое по сухото като барут речно корито, но направи само две крачки, преди онова незнайно сетиво пак да се събуди, сякаш топла женска ръка бе хванала рамото й, за да я спре.
Непроходимата гора кипеше от живот. Но Елида го усещаше – усещаше нещо нередно.
Не бяха нито вещици, нито уивърни, нито зверове. Някой – някой я наблюдаваше.
Някой я следеше.
С прикрито движение тя извади бойния нож, който Манон й беше дала, преди да я остави в тази омразна гора.
И й се прииска вещицата да я беше научила как да убива.
***