На отсрещния му бряг, върху мъхест камък, скътан в обятията на чворест дъб, малки, бели като кост пръстчета се свиха и изпращяха тихо в отражение на нейните.
Елин се усмихна и пророни едва доловимо над шумотевицата от потока и дъжда:
– Ако имаш някакви насоки за мен, приятелю, ще се радвам да ги чуя.
Тънките пръсти се скриха зад билото на скалата, по която, подобно на много други в тази гора, бяха изсечени символи и спирали.
Малките хора ги следяха неотлъчно, откакто бяха влезли в Терасен. Ескортират ни, настояваше Едион всеки път, мернеха ли големите им, бездънни очи да мигат откъм някой заплетен къпинак, или да ги наблюдават през листата на някое от прочутите оуквалдски дървета. Но не се приближаваха достатъчно, че Елин да ги зърне добре.
Въпреки това дребните им спътници им оставяха мънички подаръци пред нощните укрепления на Роуан, и то без да ги усещат онези от тях, които бяха на пост.
Една сутрин намериха венец от горски теменуги. Елин го подари на Еванджелин, която го носи върху червенозлатистата си коса, докато не се разпадна. На следващата сутрин ги чакаха два: един за Елин и един по-малък за момичето с белези. Друг път Малките хора им бяха оставили миниатюрно копие на Роуан във формата му на ястреб, изработено от врабчи пера, жълъди и сухи крилца от бръмбари. Елфическият й принц се поусмихна, като съзря подаръка си – и оттогава го носеше в дисагите си.
Елин също се засмя на спомена. Макар че постоянното присъствие на Малките хора, които слушаха и наблюдаваха всяко тяхно действие, донякъде... усложняваше нещата. Не в някое важно отношение, но все пак бягствата им с Роуан в гората не бяха толкова романтични, когато знаеха, че си имат публика. Особено ако на Едион и Лизандра им писнеше до такава степен от тайните им похотливи погледи, че започнеха да си измислят нескопосани оправдания да изгонят Елин и Роуан от полезрението и обонянието си поне за малко: дамата била изпуснала несъществуващата си кърпичка на несъществуващия път далеч зад тях; трябвали им още дърва за огън, на който от своя страна не му бяха нужни дърва, за да гори.
А що се отнасяше до настоящата й публика...
Елин разпери пръсти над рекичката и позволи на сърцето си да се укроти като стоплено от слънцето горско езерце, на съзнанието си – да се отърси от обичайните задръжки.
Ивица вода се издигна от потока, сива и бистра, и тя я прокара през разперените си пръсти така, сякаш тъчеше на стан.
Килна ръка, за да се порадва как кожата й прозираше през водата, и спусна струйката надолу по нея, увивайки я около китката си.
– Няма много за докладване пред хората ти, а? – попита съществото, което я гледаше от другата страна на камъка.
Мокра шума заскърца зад нея и Елин знаеше, че я чува само защото Роуан е искал да я извести за появата си.
– Внимавай, иначе може да оставят нещо мокро и студено в спалния ти чувал следващия път.
Елин пусна водата в поточето, преди да надникне през рамо.
– Дали приемат поръчки? Защото в момента съм готова да разменя цялото си кралство за една гореща вана.
Очите на Роуан затанцуваха, а тя стана на крака, сваляйки защитния купол, с който се пазеше от дъжда, и парата от невидимия пламък се сля с мъглата край тях. Елфическият принц вдигна вежди.
– Трябва ли да се притеснявам, че си толкова словоохотлива така рано сутринта?
Тя врътна очи и се обърна към камъка, откъдето малкият й зрител бе следил жалките й опити да овладее водата. Върху мократа шума обаче се движеше само мъглата.
Силни ръце я обгърнаха през кръста и я придърпаха към топлината на тялото му, а устните му докоснаха шията й на местенцето точно под ухото.
Елин се изви към тялото му, докато устата му скиташе по врата й, стопляйки изстудената от мъглата кожа.
– Добро утро и на теб – пророни тя.
Дълбокото ръмжене на Роуан накара пръстите на краката й да се свият.
Не смееха да спрат в някоя странноприемница, дори след като влязоха в границите на Терасен преди три дни – по пътищата и пивниците още гъмжеше от вражески очи. А и адарланските войници най-сетне напускаха проклетите й земи по заповед на Дориан.
Същите тези войници можеха просто да се върнат назад и да се съюзят с чудовището, дебнещо в Морат, вместо да останат верни на краля си.
– Ако толкова искаш да се изкъпеш – прошепна до врата й Роуан, – видях едно езерце на около половин километър оттук. Може да затоплиш водите му... и за двама ни.
Тя прокара нокти по задната част на ръцете му и нагоре към лактите му.
– По-скоро ще сваря всички риби и жаби в него. Тогава едва ли ще е много приятно.
– Поне ще имаме закуска.