Салма се върна при другарите си, усмихнат въпреки болката.
— Справял съм се и по-добре, и по-зле — призна той. — Може би ти щеше да се справиш по-добре? — обърна се към Тиниса той.
Тя изкриви лице за миг, но после каза:
— Не съм виновна, че той се страхуваше от мен.
— Като стана дума — вметна Тото. — Чакат ни.
— Можеш ли да се справиш със Селадорис? — попита го тя. — Или с Адакс?
— Адакс ще избере мен, ако му се удаде възможност — каза мрачно Тото. — Ако трябва да съм откровен, предпочитам да се изправя пред него, отколкото пред паякоида. Не съм достатъчно бърз за такъв противник.
— Значи е решено тогава — заключи Тиниса, пренебрегвайки опитите на Че да се намеси в обсъждането. Паякородното момиче тръгна към кръга и посочи паякоида от противниковия отбор.
— Тиниса, повереницата на Трудан, ще се бие със Селадорис от Еверис — обяви Кимон и връчи мечовете на новите състезатели. — Поздравете книгата.
Беше кратка битка, на половината на предишния двубой. Още откакто влязоха в залата на Форума, Тиниса обработваше Селадорис по нейния си начин, измерваше го с погледи и ровичкаше в ума му със своето Изкуство. Докато Пиреус и Салма танцуваха на арената, Тиниса беше държала паякородния под напрежение. И сега, когато младежът пристъпи напред, дори Че усети, че Тиниса му е взела страха. Не ставаше въпрос само за сексуалните обичаи на паякоидите — паякородните бяха добри дуелисти именно заради вродения си усет към мислите на другите, а Тиниса се отличаваше с особена бързина, която й беше спечелила завидна репутация сред малките дуелистки къщи. Селадорис също не беше новак и техниката му не отстъпваше на нейната. Липсваше му обаче нейното умение да налага силата си. Когато пристъпи в кръга, той вече знаеше от мълвата, че е добра, а от погледа й — че е по-добра от него. Тиниса беше спечелила още преди двамата да кръстосат мечове.
След броени минути вече беше отбелязала две преки попадения, като второто го подкоси и го изкара извън кръга. Разтеглила устни в студена усмивка, Тиниса се поклони изящно на Пиреус. Сякаш казваше: „Видя ли сега от какво се лиши?“. Зрителите я изпратиха с аплодисменти и одобрителни викове. Тълпата просто я обожаваше.
Тиниса се върна при съотборниците си. Тото вече се беше изправил, готов да поеме към арената преди още „Златната раковина“ да е оповестила втория си избор. Лицето му тежеше като изсечено, лице, което и в най-ведрите моменти си оставаше сериозно. От другата страна на кръга стоеше мравкородният. Говореше се, и не без основание, че мравкочовеците най-много обичат да се бият със свои себеподобни, със свои братя от други мравешки градове. Но имаше нещо, което обичаха дори повече — да наказват мелези. Тото учеше във Великата академия със сирашка стипендия и в родословното му дърво имаше както мравкородни, така и бръмбарородни. Дори и в космополитния Колегиум за мелезите не беше лесно. В далеч по-суровия свят извън стените му полуродният произход често означаваше изгнание, робство или живот извън закона като последен пристан.
— Адакс от Тарк ще се бие с Тото — обяви Кимон и дори краткият начин, по който обяви участника от „Великолепните“, говореше достатъчно.
— Започва се — каза уморено Тото. — Време е да ме ступат.
Че го докосна по ръката, преди да е тръгнал към арената.
— Всичко ще бъде наред.
Той се усмихна пряко сили. Салма го изчака да се отдалечи, преди да подхвърли:
— Ще го ступат и още как.
— Несъмнено — съгласи се Тиниса.
— Я престанете. Откъде сте толкова сигурни? — попита Че.
Салма махна лениво със здравата си ръка.
— Мила моя, харесвам този малък полубръмбар и не се съмнявам, че се справя страхотно със… — още един вял жест — … със занаятчийството, но в боя не го бива особено.
Тото се изправи срещу Адакс от Тарк. Мравкородният му противник беше по-висок, широкоплещест като Тото, но по-слаб като телосложение. Приличаше на истински войн като всички мравкоиди. Всеки мравкороден се учеше да държи къс меч в ръка още от петгодишна възраст, а малчуганите им растяха под влиянието на всеобщия войнски ентусиазъм наоколо.