— Не беше зле за един недоучил майстор на бойлери — поздрави го Салма, когато Тото се върна при тях. — Беше го планирал предварително, нали?
— Нещо такова. — Тото кимна към Тиниса. — Благодаря, че ме предупреди.
Тя вдигна вежда, после сви леко рамене. Тото не беше сигурен какво иска да му каже — че следващия път няма да е там, за да го предупреди, или че вече е един от отбора. Тиниса винаги го караше да се чувства особено тромав и грозен и той отдавна беше решил да избягва доколкото е възможно вниманието й.
Седна до Че.
— Как беше?
Тя го погледна недоумяващо.
— Какво?
— Добре ли се справих? — поясни Тото, после си даде сметка, че тя не е следила внимателно мача му. Което беше разбираемо — мислела е за собствения си предстоящ двубой. Племенникът на Палдрон вече заемаше мястото си от другата страна на кръга.
— Той май е по-малък и от тебе, а? — каза насърчително Тото.
— И изглежда дървеняк — добави Салма. — Ще го глътнеш на една хапка, така че скачай и му виж сметката.
— А и е в отбора единствено заради чичо си — заяви Тото, после съобрази каква глупост е казал и сведе засрамено очи. Беше засегнал неволно Че, нищо че тя отчаяно се опитваше да го скрие.
„Заради чичо си — мислеше си тя. — Е, напоследък това е често срещано явление.“ Погледна към собствения си чичо, в чийто дом живееше вече десет години. Повече от чичо, но по-малко от баща, а и тя така и не бе съумяла, нито бе имала правото да монополизира цялата му обич. Понякога Стенуолд Трудан беше труден човек — очакваше толкова много от племенницата си, а никога не признаваше докрай усилията й. Нито в учението, нито в занаятите, нито, разбира се, в боя… и ето я сега тук…
„Обикновена игра. Спорт за забавление.“ Вярно, градът беше пощурял по спорта сега, само десетница преди началото на Игрите, но за студентите в Академията тези дуели бяха просто начин да убият приятно времето. Нямаше значение дали ще спечели, или ще изгуби. Важното беше да участва.
Само дето сега всичко зависеше от нея. Ако Тото беше загубил двубоя си, то „Великолепните“ можеха да се надяват в най-добрия случай на равен резултат. При равен резултат всеки отбор излъчваше свой поборник за последен решителен двубой, поборникът на „Златната раковина“ несъмнено щеше да е Пиреус, който несъмнено щеше да победи, така че и да спечелеше Че, и да загубеше, крайният резултат щеше да е един и същ. Сега обаче, след влудяващото равенство на Тото, победата или поражението зависеха само и единствено от нея.
Че зае мястото си срещу Фалгър Палдрон. Той беше малко по-висок от нея, тъмнолик млад бръмбароид с юношеска тромавост в движенията. Не е боец, реши тя.
„Не че аз съм.“ Тя беше момиче с къса коса и закръглена фигура. Не притежаваше нито изяществото на богомолкородните, нито прецизността на мравкочовеците, нито триковете на паякоидите. Тя беше едно достойно за съжаление момиченце с безумното име Челядинка и не я биваше нито в спорта, нито в дуелите, нито в нищо изобщо.
— Поздравете книгата! — излая Кимон и Че осъзна, че вече държи меч в ръката си. А зад нея съотборниците й несъмнено следяха всяко нейно движение.
3.
Започнаха да мърморят и пъшкат, когато той се качи на трибуната. Търговци на средна възраст, старите преподаватели от Академията, мъже и жени в бяло, настанили се удобно по редовете от каменни скамейки на Амфиофоса. Някои си шепнеха на ухо, подписваха споразумения и сключваха сделки. Един възрастен преподавател, глух като пън, преглеждаше тестовете на свои студенти и цъкаше силно с език при всяка грешка. Стенуолд ги гледаше и униваше все повече.
„Сърцето на културата — каза си той. — Чудото на цивилизования свят. Демократичното Събрание на Колегиум. Дайте ми хиляда мравкородни наемници и ме оставете да командвам вместо да умолявам, както правя тук. Тогава бихме могли да постигнем нещо!“
„Но тогава бих бил същият като осородните, по всичко освен по име. Затова борбата тук и сега си струва.“ Плъзна поглед по отегчените им, разсеяни физиономии, белязани от богатство, съперничества и корпоративни интереси.