Той я погледна неразбиращо, а когато Че поясни, че има предвид защитника, побърза да я поправи.
— Не беше нищо лично. Познавам я бегло, но пътищата ни почти не са се пресичали. Ролята на защитника е точно това — роля, която някой трябва да изпълни. Самият аз също съм бил защитник. Неговата задача е да обвинява, без да жали сили и средства. Обвиненият, от своя страна, трябва да отхвърли обвиненията чрез истината. Справих се зле, защото не бях подготвен.
— Искаха да ти направят онова, което сториха с мен. Наистина ли прочетоха мозъка ми? — Впила се бе със зъби и нокти в рационалното си възпитание, но сред тези чужди хора лесно можеше да повярва, че магия дебне навсякъде.
— Да. Според нашия закон това е последната защита на обвиняемия. Скририте виждат цялата истина. — Той отклони поглед. — Мотивите ми не са толкова чисти, колкото се опитах да ги представя. Ако бяха видели истината… можеха да ме прогонят завинаги. И все още могат да го направят. Собственият ми народ. Знаех, че съм преминал границата на позволеното, но… — Приближи се до огъня и коленичи на килимчето. — Те са прави, разбира се. Твърде дълго бях сред чужденци. А това неминуемо променя мирогледа на човек.
— Съжалявам, ако съм…
— Ти? Ти ми спаси живота. Нещо повече, успя да наклониш везните в много по-голяма степен, отколкото бих могъл да го сторя аз. А и може би не е толкова лошо да погледнеш по нов начин на света. — С несръчен жест я покани да седне до него пред огъня. Несръчните жестове не бяха характерни за него, помисли си Че. Всички стари раси, избледнялото мастило на историята, притежаваха вродено изящество. Мравкоидите бяха най-войнолюбивият народ в Равнините, но никой от тях не можеше да се бие като богомолкородните. Бръмбарочовеците въртяха търговия и сключваха успешни сделки във всички градове, но приличаха на селски амбулантни търговци в сравнение с паякородните и техните хилядолетни традиции в политическия пазарлък. И макар собствената й раса да обичаше знанието и да бе основала най-великата образователна институция в целия свят, сънародниците й можеха само да си мечтаят за спокойния дух на проникновение, който владееше в Тарн.
А ето го и Ахеос, който беше от всичко по малко — или по много. Боец, учен, магьосник — така поне твърдеше — и спасител. Още от първата им среща в конюшнята той бе грабнал въображението й с отчаяното си, ранено високомерие. После беше изминал дълъг и изпълнен с опасности път заради нея, което бе наляло масло в огъня на нейните ученически вълнения. А ето го сега, объркан не по-малко от нея от сблъсъка си със свят, който се е оказал далеч по-голям от очакваното.
— Двамата с теб май никога няма да изплатим дълговете си един към друг — промълви тихо той. — Ти ми помагаш, аз ти помагам. А сега, като последния глупак, те доведох на място, където животът и на двама ни виси на косъм, и не другаде, а в родния ми град ти ме измъкна от кашата, която сам забърках.
— Излишно е да пресмятаме кой колко дължи — каза му тя. — Ние… се познаваме достатъчно добре. — Но още преди да го е изрекла докрай, се запита отговаря ли на истината последното й твърдение.
— Има нещо, което мога да направя за теб. Може и да не постигнем успех, но… Спомена, че имаш затруднения с Изкуството на предците?
— Това не е тайна — кимна тя. — Предполагам, че не съм единствената.
— Разбира се, но сред твоя многоброен народ това остава незабелязано. Тук всеки мъж и жена е от значение, защото сме по-малко, отколкото си мислиш. Имаме си начини да подпомагаме медитацията, да издигаме съзнанието до необходимата висота.
— Сериозно ли говориш? — погледна го ококорено тя. — Ако смяташ, че има и най-малкия шанс да проработи, готова съм на всичко. Моля те, Ахеос, нямаш представа откога…
Той кимна.
— Седни с лице към огъня. Ако искаш, затвори очи или гледай в пламъците, както предпочиташ.
Тя го направи. Затвори очи, но танцът на огъня премина през клепачите й, повече като топлина, отколкото като светлина.
— Сега какво да правя?
— Нищо. Отпусни се и остави мислите си да… да правят каквото искат… — Долови несигурност в гласа му, но въпреки това не отвори очи.
Стресна се, когато усети ръцете му върху раменете си, и осъзна, че е коленичил зад нея. Че успокои дишането си и се зае да изпробва всички начини за изпадане в медитация, които знаеше от учителите си и които би трябвало да откъснат мислите й от настоящето.
Усети как пръстите му чертаят пътечка по раменете й, после палците му се впиха в меката плът от двете страни на гръбнака и той започна да я масажира нежно през туниката. Побиха я тръпки и концентрацията й се разпадна на парченца, но ръцете му бяха като котва, като оковите, които осоидите бяха сложили на Салма. Искаше да го спре, да му каже, че с нищо не й помага, но ръцете му сякаш вливаха спокойствие в мускулите й, отпускаха възлите около врата й и надолу покрай гръбнака. Движеха се с безкрайно търпение и деликатност, като на занаятчия, който разглобява част по част сложно устройство — само дето сега тя беше устройството.