— И как се връзва това с похода им към Тарк? — попита Стенуолд.
— Е… — каза сухо Грийнуайз. — Сигурно знаеш, че Тарк не е град от Равнините.
— И откога?
— Откакто е в сила новият договор и предвид картата на трийсет и втора страница. Излиза, че онези недостойни мравкородни открай време лъжат, че са равнинци, когато всъщност са част от Ръбатата пустиня, от Паешките земи или нещо друго. Представяш ли си какво нахалство? — По лицето на Грийнуайз нямаше и следа от хумор. — И толкова по-добре, че осоидите ще им шлевнат едно шамарче, казваме ние, да им е урок за това тяхно безподобно притворство.
— Значи Съветът просто е отписал Тарк?
— Със споменатите вече усмивки. Защото в главите на всички имаше място само за огромните количества мечове, автовозила, експлозиви и летателни машини, които ще продадем на Империята. Въпросът е какво ще правим, ако стоката ни се окаже дефектна и осоидите решат да я върнат за поправка… с острието напред?
Стенуолд кимна мрачно.
— Което така или иначе ще се случи. Рано или късно. Магнатите не обсъждат ли поне мобилизирането на армия или как да подсилят защитата на града?
— И за това стана дума — призна Грийнуайз. — По-точно, че ако започнем да дрънчим с мечове и да строим бойни машини, Империята най-вероятно ще се запита защо крием част от стоката си, вместо да я продаваме на тях, а това със сигурност ще доведе до неприятности. Между другото, знаеш ли какъв е основният износ на Империята според повечето ми колеги? Парите. А начинът, по който харчат осородните напоследък, наистина навежда на такива мисли. Всички преживяхме неприятен шок покрай появата им пред портите на града, но се оказва, че както шокът, така и здравият разум са разтворими субстанции при наличието на достатъчно количество пари.
— Лесно им е на осородните да харчат онова, което са отнели със сила от други народи.
— Да, но в нашия град пиратското злато е не по-лошо от всяко друго. — Грийнуайз отпи замислено от чашата с горчив шоколад. — Очакваш Хелерон да откаже парите им? Хелерон приема пари от всекиго, защото обратното би означавало да си създадем врагове. Никога не сме вземали страна и никога няма да го направим. Натрупали сме богатството си от подклаждането на чужди войни, а самите ние не сме участвали в нито една. Е… — поклати глава той, — когато с теб бяхме млади, можехме да се подиграваме на богатите старчоци, които трупаха състояние от чуждото нещастие. Само че сега аз съм един от въпросните богати дъртаци, Стен, а нещастието ни е обсадило отвсякъде. Знаеш ли, че преди две години пътувах на север? В бившите земи на Федерацията. Не съм ходил там преди и не знам как е било преди нашествието, но сега раираните са навсякъде. Убеден съм, че си прав, Стен, но никой няма да ми повярва, още по-малко ще повярват на теб. А ако не си затварям устата, току-виж някоя нощ опожарили собствеността ми, избили слугите ми или по-лошо.
— Осоидите биха ли направили подобно нещо?
Грийнуайз го изгледа с тъжна усмивка.
— Защо да си цапат ръцете, когато моите алчни колеги охотно биха го свършили вместо тях.
— Мисля, че разбирам.
— Съжалявам, Стен. Докато осородните не започнат да плячкосват града, никой няма да обърне внимание на предупрежденията ти, а дори и тогава трябва да ограбят някой от богаташките квартали, за да се размърдат магнатите. Дотогава обаче… Осоидите просто си стоят пред портите и харчат пари в нашите магазини, а и очевидно не искат да създават проблеми, иначе досега да са ги създали. Но аз знам, че те… чакат, Стен. И когато моментът дойде, ще ни нападнат, но дотогава ще са най-добрите ни приятели и най-добрите клиенти.
— И какво чакат според теб?
— Някой казват, че са се прицелили отново във Федерацията, но аз с очите си видях, че северно оттук позициите им са достатъчно силни. Не им е нужно да клечат на прага ни, за да нападнат Федерацията. Други твърдят, че щели да тръгнат на юг, за да тормозят паякоидите или Тарк, или дори скорпионородните в Ръбатата пустиня. Където и да е, стига да не е тук. Знаеш как разсъждават хората.
— Знам. — „Но пропускам нещо, чувствам го.“ Седнал тук, където богатите идваха да се отпуснат, Стенуолд се чувстваше безпомощен като спънат кон. Нещо му убягваше, а вътрешният му часовник тревожно отброяваше последните часове.