Выбрать главу

Той стана.

— Благодаря ти, че се съгласи да поговорим, ако не друго.

Грийнуайз сви отново рамене. Правеше го често, забеляза Стенуолд, не като преди.

— Желая ти късмет, Стен. И още нещо, преди да тръгнеш.

— Да? — Изпълни го внезапно напрежение и ръката му се промъкна към дръжката на меча.

— По пътя насам ни проследиха. Така че внимавай.

Размишлявайки върху предупреждението на Грийнуайз, Стенуолд напусна предпазливо шоколадената сладкарница. Отначало не забеляза нищо обезпокоително, защото кварталът беше богат, с много стражи и частни охранители по улиците. А после погледът му се спря на самотен осороден, който го гледаше от отсрещния тротоар. Мъжът не се криеше, нито го дебнеше — беше малко по-млад от Стенуолд, облечен с раирана туника и невъоръжен. А щом разбра, че Стенуолд го гледа, мъжът тръгна към него с усмивка, все едно бърза да поздрави стар приятел.

Стенуолд беше сигурен, че и преди го е виждал, но не се сещаше къде и кога… докато човекът не се представи.

— Майстор Стенуолд Трудан от Великата академия? — каза осоидът и спря току извън обхвата на меча му. — Здравейте. Аз съм капитан Талрик от имперската армия.

— Да, наистина, вие сте. — Името веднага го подсети къде е виждал осоида. В Академията при официалното посрещане на имперската делегация за Игрите. Тогава въпросният Талрик стоеше на крачка зад лъскавия пратеник, все едно е адютант или нещо такова, но не бе успял да заблуди Стенуолд. — Същият, който направи племенницата ми робиня.

При тези му думи Талрик взе, че се усмихна, и Стенуолд усети как в гърдите му се надига гняв. „Овладей се. Нали уж те са избухливите.“ Едно сбиване тук, на широката улица и посред бял ден, би завършило зле за онзи, който го е започнал.

— Технически погледнато, тя не беше робиня, а военнопленник. Заловен шпионин, ако предпочитате. Ако съм разбрал правилно, вие сам сте я насочили към това занятие. — Осородният говореше кротко, но явно се надяваше да го ядоса.

— Какво искате, капитане? — попита го Стенуолд. — Да ме подкупите ли сте дошли? Ще ми предложите военен чин, за да служа на вашата империя?

— Защо да го правя? Вие така или иначе не бихте приели — отвърна Талрик, все така с усмивка. Но усмивката му беше сложна, многопластова. В нея се долавяха и подигравка, и тъга. Стенуолд изпита странното чувство, че осоидът има да му казва и други неща, но не може да ги прекара през филтъра на дълга си.

— Ако сте дошли с войници, които да ме арестуват, по-добре ги повикайте, капитане — каза Стенуолд и сложи ръка върху дръжката на меча си. Улицата беше пълна с хора. Самотен убиец, който да забие нож между ребрата му в навалицата? Стенуолд се съсредоточи или поне се опита, все едно е Тисамон или друг професионалист, който е спец в тези неща.

От усмивката на Талрик вееше мраз.

— През всичките тези години гласът ви е глас в пустиня, майстор Трудан. Знам, че вече повече от десетилетие тормозите Съвета с вашите историйки, но никой не ви обръща внимание. От друга страна, появата на трупа ви сигурно би била по-красноречива от думите ви приживе. Не, причината да съм тук далеч не е толкова зловеща, майстор Трудан. Просто исках да ви видя, да си поговорим. Ние сме врагове от дълго време, много преди да сме подозирали за съществуването си — аз за вашето и вие за моето. Сега играта е към края си. След броени дни светът няма да е същият. Едва ли ще имам друг шанс да погледна противника си в очите.

— Не съм предполагал, че на осородните офицери е позволено да си угаждат така — подхвърли Стенуолд и с изненада видя, че случайната му реплика е попаднала право в десетката.

— Не е. — Талрик отклони поглед. — Не им е позволено. Какво ще кажете да пийнем по едно, майстор Трудан?

— Моля?

— По едно питие. Без отрова, обещавам, макар че да отровиш бръмбароид е трудна работа, както чувам.

— Искате… да пиете с мен?

Талрик го погледна в очите, мълчаливо и в очакване. Накрая Стенуолд прие, неспособен да потисне любопитството си.

Сам избра кръчмата. Намираше се едва на четири преки от шоколадената сладкарница, но разликата между двете заведения беше забележителна. Не толкова в клиентелата, защото и тук идваха богаташи, предимно младежи и чужденци да оплакнат око и да си похарчат парите. Докато една паякородна жена се събличаше с отработени и уморени движения, двамата с Талрик си поделиха каничка силна ракия, от която им се насълзиха очите.