— Няма да говоря за превъзходството на Империята — започна Талрик. — На този барабан съм свирил достатъчно.
— Но звукът все още ви харесва?
Осородният се изсмя отсечено.
— Ще се опитате да ме привлечете на своя страна въпреки всичко, нали? Защо на хората им е толкова трудно да проумеят, че аз имам само една любов и това е Империята. — Каза го така, сякаш включваше в това число и собствените си хора. Стенуолд си спомни историята за междуособиците в двореца, която им беше разказала Кимене. — Не, просто исках да ви видя, да ви взема мерките, както несъмнено го правите и вие.
— А вие правите впечатление на човек, който не се вписва в общоприетия образ на расата си.
— Искрено се старая да не е така. И може би точно това ме прави различен. — Талрик гаврътна чашата си, без да трепне, и си сипа още. — Племенницата ви е забележителна млада жена.
— Каза, че сте се опитали да я подложите на изтезания.
— И? — Талрик вдигна вежда.
— Мога да чета между редовете. Била е изцяло във ваша власт. Ако сте искали да я изтезавате, нищо не би ви спряло. Може би сте го отложили за по-нататък, но нея междувременно я освободиха.
— Рано или късно щеше да се стигне и до това.
Стенуолд се намръщи.
— Вие не сте щастлив човек, капитане.
— Същото важи и за мас, майстор Трудан. Вярно, че досега не съм разговарял с вас, но на хартия ви познавам чудесно. Преподавател в Академията, занаятчия, пътешественик… какво ви накара да се захванете с това тъжно занимание?
— Вашето занимание, искате да кажете.
— Да, моето.
Беше ред на Стенуолд да се усмихне горчиво.
— Вие ме накарахте… може би не лично вие, но вашата Империя. Бях в Мина по време на обсадата и падането на града. Тогава осъзнах какво ни чака.
— Лошото на амбицията е, че създава врагове — кимна Талрик. — Ще ви стане ли по-лесно, ако призная, че и аз бях част от онова нашествие? Тогава бях много по-млад, разбира се.
— Всички бяхме по-млади, капитан Талрик. Но не сте тук заради Хелерон.
— Така ли? Ако все още не сте разгадали причината, не очаквайте аз да ви кажа. — В очите на Талрик светна пламък, който смрази Стенуолд до мозъка на костите. — Бихте ли вдигнали наздравица с мен, майстор Трудан? Това е обичай на Равнините, но аз съм го възприел от уважение към… настоящата ситуация.
— За какво искате да пием? — попита Стенуолд.
Десетина саркастични, дори отровни наздравици напираха на езика на Талрик, наздравици, с които да жегне сътрапезника си, но в последния момент нещо в него се размърда, същото, което го бе накарало да потупа дружески Ааген по рамото и да приеме преди много години покровителството на Ултер, затова каза само:
— Всичко ще се промени, майстор Трудан. Старото ще бъде пометено, новото ще навлезе с маршова стъпка. Градовете от Равнините не са по-различни от четиридесетината други града, които вече служат на Империята. Вие се борихте геройски срещу нас, срещу апатията и алчността на собствения си народ, а накрая пак се стигна до това. Сега седим на една маса, защото дори да ми забиете нож в сърцето, този факт с нищо не би променил хода на историята. Но поне се опитахте, а това е достойно за възхищение. Защото и вие като мен вярвате в народа си, нищо че той не ви дава особени основания за гордост. Затова нека вдигнем един стар тост, докато още можем. Да пием за отсъстващите приятели.
Стенуолд го гледаше и си мислеше за Мариус и Атриса, мъртви отдавна, но все още живи в спомените му. В очите на Талрик съзираше същата загуба, по-скорошна сякаш, но не по-малко болезнена. Вдигна чашата си, чукна я в чашата на осоида и двамата отпиха.
След като Стенуолд си тръгна, адютантът на Талрик се приближи със смесица от тревога и неодобрение на лицето си.
— Искате ли да го проследя, капитане? За какво беше всичко това?
Талрик пресуши последните горчиви остатъци от питието в чашата си.
— За да си угодя — каза той, най-вече на себе си. — А и без това знаем къде отива. — Сигурен беше, че го е задържал достатъчно. Когато Стенуолд Трудан пристигнеше, всичко щеше да е свършило.
Главата на Стенуолд се въртеше, но не от силното питие. Първо подлудяващият разговор с Грийнуайз, който насочи прожектора към липсващото колелце в машината, която Стенуолд сглобяваше наум. „Защо са тук осоидите? Какво чакат?“ После смущаващият разговор с Талрик — човек, измъчван от съмнения, които не би могъл да сподели с никого. Сети се отново за осоидите, които се избивали взаимно в Мина… Колкото и да напрягаше мозъка си, не намираше никакво обяснение за последното.