— Какво става? — обърна се настоятелно Тиниса към Скуто. Доспехите висяха на раменете му като на закачалка, придържани на място от чудатия релеф на многобройните му шипове.
— Агентурните мрежи като моята имат кратък живот — отвърна той, докато проверяваше механизма на арбалет за многократна стрелба. — Колкото и да си добър в занаята, рано или късно настъпва критичната точка. Точката, когато, без значение колко си внимавал, врагът ти се е добрал до достатъчно информация, за да направи своя ход. И когато това се случи, то става със замах. Виждал съм мрежи да загиват за един ден, двайсетина и повече мъже и жени да изчезват — убити, заловени или сменили боята.
— Но това може да е просто…
— Може да е всичко, моме — прекъсна я той, но в очите му нямаше надежда. — Ние трябва да сме готови, защото ако това е критичната точка, то тя ще се стовари на главите ни всеки момент.
Уви, когато вратата се отвори с трясък, по физиономията му Тиниса разбра, че е употребил израза „всеки момент“ по-скоро фигуративно, отколкото буквално. Очаквал бе бедата да се стовари на главите им по-късно през деня или на следващия ден, или на по-следващия.
Мухородно дете влетя през прага с разкривено от ужас лице.
— Скуто! Скуто! — ревеше то. — Идват мъже! Лоши мъже! Много са!
— Лъкове при стените! — нареди отсечено Скуто, когато детето хукна нанякъде и вратата се затръшна след него. — Ще посрещнем първата им атака, после изчезваме. Среща при „Меро“ на Пискливата улица!
Залости вратата и подпря арбалета си на един от малките прозорци. Стрелци с лъкове и арбалети заемаха позиция покрай стените на работилницата, някои коленичили, други се издигаха, призовали крилете си в търсене на удобно място за стрелба от високо под скосения таван.
— Имаш задна врата, надявам се — каза Тисамон.
— За имане имам, но всеки, който си подаде главата оттам сега, ще получи залп от арбалетни стрели.
— Само ми дай знак и аз ще ви разчистя пътя — предложи Тисамон.
Скуто му хвърли поглед и видя, че не се шегува.
— Зад тезгяха. Има механизъм. Спера!
Мухородна жена отдели очи от мерника на арбалета си и погледна през рамо към него.
— Шефе?
— Като ти дам знак, пусни този луд човек да излезе — заръча й Скуто.
— Нападат! — извика един от мъжете.
— Хайде да им разкажем играта! — кресна Скуто и бараката се разтресе от рева на гвоздистрела в ръцете на Балкус. Тиниса отскочи назад, по-далеч от страховитото оръжие, чийто затвор бълваше пламъци, а цевта му — къси стрели, всичко това придружено с гръмотевичен рев, който заглушаваше лъковете, арбалетите и неизвестния враг отвън.
Огледа се за свободен прозорец, видя един в подпокривното пространство и се закатери натам с помощта на Изкуството си. Разперените й длани прилепваха с лекота към подсилената с метални греди дървена конструкция. Катереше се, когато в стената цъфна дупка и назъбен слънчев сноп прониза сумрака в бараката. След миг се появи още един и Тиниса усети стремителния полет на огромна арбалетна стрела, повече от метър дълга и с подсилен връх, която прелетя през стаята и проби дупка в отсрещната стена.
Стигна до прозореца и застана така, че металните греди да я защитават в максимална степен. Вън цареше хаос и объркване. Сред бараките на бедняшкия квартал трудно можеше да се говори за открито пространство и по липса на такова нападателите провеждаха атаката си едва от няколко метра разстояние, за които плащаха висока цена. Десетина мъртви лежаха на калния калдъръм, някои надупчени с арбалетни и обикновени стрели като игленици, в телата на други зееха обгорелите дупки, които оръжието на Балкус отваряше при съприкосновението си с плът. Оцелелите се бяха изпокрили и не даваха признаци, че смятат да подновят в скоро време атаката.