— Чук и клещи! — възкликна Стенуолд. — Какво е станало?
— Каквото става винаги. Откриха ни и ни разкатаха фамилията. — Скуто изсъска от болка, когато Спера посегна да обтрие с мокра гъба изгарянията му. Доспехите още висяха на раменете му, нагръдникът чернееше от сблъсък с огнен залп. — Имам по десетина мъртви агенти във всеки квартал на града. Край, шефе. Изпържиха ни. Операцията приключи.
Бяха всичко на всичко дузина и още толкова в неизвестност, но повече от половината агенти на Скуто бяха мъртви и смъртта им — потвърдена.
Стенуолд се отпусна тежко на пода до една ниска масичка.
— Знаеш ли какво означава това?
— Че онова, дето са го намислили, ще го направят скоро, каквото ще да е — отвърна Скуто.
— Мисля, че знам какво е. Или поне нищо друго не ми хрумва, така че…
— Чакай малко, шефе — побърза да го прекъсне Скуто. — Тото, помниш ли какво си говорихме? За Болуин.
Занаятчията кимна.
— Да.
— Не сме в безопасност, шефе. Сещаш се защо. Знаели са къде да намерят хората ми, не само в щаба, а из целия град. Имаме си шпионин, а няма как да разберем кой е.
Стенуолд сведе поглед към ръцете си.
— Всичко това ми звучи твърде познато.
— Познато, наистина — вметна Тисамон. — Точно като в Мина преди градът да падне.
— Това ще ни преследва, докато сме живи, така ли? — повиши глас Стенуолд и удари с юмрук по масата. — Е, какво предлагате?
— Ти имаш план — каза Скуто. — Познавам те, шефе.
— Не бих го нарекъл план — поклати глава Стенуолд. — Но нека приемем, че имам такъв.
Скуто сгърчи лице в кисела усмивка.
— Тогава не го споделяй с никого, дори на мен недей да казваш, докато не сме готови. Така поне осоидите няма да знаят предварително кога и къде ще ударим.
— Ами молецоидите? — попита Тиниса. — Ами Че?
— Защо? — Стенуолд се обърна да я погледне. — Какво за тях?
— Мой пратеник замина натам, щото твойто момиче и онзи младеж се забавиха много. Балкус е видял пратеничката мъртва със стрела в гърдите.
Стенуолд се сви. Сякаш студен камък натежа в стомаха му. Когато нападаха агентите му, това беше война. Когато посягаха на собствената му плът и кръв…
— Можеш ли да отделиш някого, за да?…
Скуто сведе поглед.
— Виж ни, шефе. Това остана от нас.
— Аз ще отида — каза Тото и се изправи. — Не мога да летя и прочие, но ако се наложи, ще се изкатеря на четири крака до върха на планината. Ще ида там, където ходят вашите хора, за да се срещна с молецоидите.
— Тото… — поде Стенуолд, но занаятчията го прекъсна гневно.
— Не, този път няма да ме спреш. Отивам… и ще спася Че, защото тя изобщо не трябваше да тръгва. И дори да ми забраниш, Стенуолд, пак ще отида. Не можеш да ме спреш, освен с окови на краката. И ти най-добре знаеш защо.
След тези думи в главата на Стенуолд се разгърна картина от един спомен. Форумът на умелите; отборът на „Великолепните“ се готви за битка с четворката на стария Палдрон. Сега Салма беше на предния фронт в Тарк, за съдбата на Че не знаеха нищо, а Тото беше решил да си сложи главата в торбата. Тисамон го беше казал най-точно. Стенуолд се беше превърнал в онова, което мразеше най-много.
— Няма да те спирам — каза той. — Върви.
— Кажи ми едно нещо — подкани го Че. — Спомена, че твоят народ имал специални методи да събуди Изкуството. Винаги ли го правите по този начин? — Усмивката й стана дори по-широка, когато неговите страни потъмняха от смущение.
— Обикновено… се ограничаваме с масажа. — Ахеос намести раницата на гърба си. Лъкът стърчеше над едното му ухо. — Аз…
Изглеждаше толкова неуверен и смутен, че тя не се сдържа и го прегърна, после го целуна по челото. Бяха готови за път. Съобщили им бяха, че скририте са готови да оповестят решението си. Това беше единственото, което още ги задържаше тук.
Вестта дойде по-бързо, отколкото се бяха надявали. Стар молецоид, толкова стар, че сигурно беше служил при скририте няколко десетилетия, се приближи с накуцване към тях. Тоягата му тракаше по каменния под, а по изражението му личеше, че е непростимо да го държат буден през деня и че само глупак като Ахеос може да възприеме обичаите на чужденците.
— Скририте са стигнали до решение? — попита го Ахеос.