— Тото, той беше с мен през цялото… — Само дето не беше точно така. Ахеос далеч не беше прекарал цялото време с нея. „Не, няма да го повярвам.“ Гласът й трепереше, когато продължи: — Тото, Ахеос не е предател. Той се опитва да помогне…
Ахеос беше изтеглил тетивата на лъка си, спокойно като човек, който си връзва връзките на обувките. Запъна стрела и обтегна лъка.
— Ахеос, недей! Виж, това е някакво недоразумение! — викна отчаяно Че. Усети как ръката на Тото се стяга около шията й. Беше зад нея. Стрелата на Ахеос като нищо можеше да попадне в нейното тяло.
„А може би точно там трябва да попадне.“
— Моля ви! — извика и на двамата тя. В същия миг Ахеос хукна напред, Тото замахна с меча си, молецородният размаха криле и се издигна във въздуха.
Слухът й регистрира звънтежа на тетивата и свистенето на стрелата в бърза последователност, после Че усети шока от попадението — дълбоко между врата и рамото на Тото. С тих вик на изненада занаятчията потръпна, пръстите му се впиха за последно в рамото й, после коленете му се подкосиха и той падна на земята.
38.
— Капитане.
Талрик вдигна глава от докладите, които четеше. Нищо интересно нямаше в тях — вече бяха на финалната права и агентите нямаха какво ново да му кажат. Знаеше, че в Рекеф има хора, чийто живот се върти около бумащината, но той предпочиташе да е в центъра на събитията и да има непосредствен контрол върху тях.
— Майор Годран — поздрави той, което си беше чиста формалност, защото и двамата знаеха кой ръководи парада.
— Снощи всичко беше мирно и тихо — съобщи Годран. — Никакъв ход от страна на противника.
„Значи не е разплел кълбото“ — каза си Талрик. Очаквал беше доста повече от Стенуолд Трудан. „Ако продължава да се бави, ще стане твърде късно да ни спре. Което би било чудесно, разбира се.“
— Ще наредите ли да удвоя стражата тази нощ?
Талрик обмисли въпроса. Ситуацията висеше на косъм, но повратливостта беше от съществено значение.
— Не — реши той. — Ако хората на Стенуолд разберат накъде е отправен погледът ни, все едно сме им казали какво готвим. Освен ако не предприемат нещо, по-добре да запазим дискретност.
Изгледа Годран от глава до пети. Мъжът беше офицер от редовната армия, но беше служил рамо до рамо с външната служба на Рекеф по време на Дванайсетгодишната война. Можеше да се разчита на него.
— Хората ти готови ли са?
— До последния — потвърди Годран. — Вече от доста време бездействат и ръцете ги сърбят за битка.
— Не знам дали „битка“ е най-подходящата дума — каза Талрик. — И двамата знаем как стоят нещата. „Клане“ сякаш повече се приближава до истината.
Годран сви рамене. Тази мисъл не го притесняваше. Човекът явно е добър слуга на Империята, помисли си Талрик.
„А мен притеснява ли ме?“ Обичайната му реакция — че не го притеснява, естествено — издрънча на кухо.
„Излишно е да се залъгвам. Няма никакво значение дали идеята ми харесва или не. Империята винаги има последната дума.“
Пронизителен вой се изтръгна от гърдите на Че, взрив на непоносима скръб и загуба заличи всичките й чувства до момента. Ахеос кацаше, когато тя се хвърли отгоре му с изваден меч. И щеше да го прониже, но той съумя да се дръпне в последния миг. Сборичкаха се лице в лице, той й викаше нещо. Кръвта пищеше толкова силно в ушите й, че тя не чу и дума от казаното. Ахеос едва удържаше с две ръце меча й. Накрая Че го фрасна с юмрук в челюстта, точно както беше ударила Талрик, той залитна назад и падна на земята.
Тогава Че надвисна над него като дух отмъстител.
— Че! — кресна той. — Погледни!
Тя проследи инстинктивно посоката, в която сочеше той. И мечът падна от ръката й.
Труп имаше. Там беше и стрелата, щръкнала от гърдите му. Но тялото беше…
За миг се разля пред очите й, размаза се, но едно беше повече от ясно — че не е на Тото. Лицето, телосложението, дрехите, мечът. Тънко, зловещо на вид острие, а не мечът колегиумска направа на Тото, нито някое имперско оръжие, което да е попаднало случайно у него.
Тялото беше на паякородна жена — на средна възраст, ако не и повече, макар че при паякоидите, както и при молецородните, беше трудно да се прецени. Жената гледаше с празен поглед към небето, лицето й беше застинало в предсмъртна маска, запечатала инатливото изражение, което толкова често втвърдяваше лицето на Тото.