— Моля те — прошепна тя, протегна ръце към Ахеос и той я прегърна. Притисна я към гърдите си и я остави да се наплаче.
Магията изискваше концентрация, а болката беше остра и много силна. Не смееше дори да докосне раната. Когато стрелата го прониза, Сцилис — Сцила всъщност, каквото беше истинското й име — беше изгубила всичките си маски и се бе строполила на земята в истинския си вид. В онзи миг на шок и агония тя насочи всичките си резерви към една цел — да се преструва на мъртва.
А после молецородният се приближи и тя се уплаши, че е дошъл да я довърши, но той се интересуваше повече от проклетото писмо, отколкото от собствената си сигурност. И тя остана да лежи на земята, маскирана като собствения си труп, докато той ровеше в раницата. После молецоидът се върна при момичето и двамата разиграха смешната си малка драма. Но това й беше спечелило време.
И преди я бяха ранявали, макар никога толкова тежко. Имаше трикове на ума и на магията, с чиято помощ да усмири болката, да я отдалечи. Ала времето й изтичаше, защото молецоидът не беше глупак и рано или късно щеше да се подсигури с един последен удар.
Усилието беше неимоверно и едва не я уби по-сигурно и от стрелата. Силата на волята, която се изискваше, накара върха на стрелата да помръдне в гърдите й и да изстърже в ребрата, но въпреки това Сцила се търколи, докато двамата бяха заети да се прегръщат, и метна назад кожата си. Ако бяха погледнали, ако някой от двамата беше вдигнал очи в този миг, щяха да видят два трупа и играта щеше да свърши.
Спазъм разтърси тялото й и тя разбра, че не са й останали сили за магия, но все още можеше да разчита на Изкуството, вроденото наследство на нейния народ. Рядко прибягваше до него, защото имаше по-добри инструменти на разположение, но още помнеше усвоеното с медитация преди много години, по времето, когато дори тя беше млада.
Сега призова Изкуството, което много от старите раси владееха, и усети как избледнява и се слива с околността, как светлината се плъзга по нея, сенките я покриват, цветовете на земята и камъните я прегръщат. Това беше Изкуство на ловците, предназначено за засада и внезапно нападение, но тук и сега то беше единствената й надежда да оцелее. Когато двамцата най-после откъснаха очи един от друг и погледнаха към нея, видяха само труп. Един.
Но и тогава всичко можеше да се провали. Ако молецоидът си беше направил труда да среже гърлото й с кинжала си, щеше да установи, че плътта се разпада като мъгла под острието. Но той остана верен на расата си. Дойде с лъка си, застана над трупа и прати стрела във фалшивото чело, която се заби в земята. Просто за всеки случай, сигурно това си мислеше.
След като си тръгнаха, тя се отърси от прикритието. Усети как върхът на стрелата стърже и разкъсва околните тъкани при всяко движение. „Дотук с идеята ми да ги настроя срещу молецородните“ — помисли си тя. Беше убила мухородната Маре само за да държи молецоидите настрана от тази битка и така да ограничи ресурсите на Стенуолд до жалките останки от агентурната мрежа на Скуто. С умения като нейните беше лесно да се измъква незабелязано, без никой да се запита къде се е дянал солидният, глупав Тото. Да убие племенницата на стария би трябвало да е лесно като детска игра. После Тото щеше да се върне при Стенуолд, проточил сълзи и сополи, и да му съобщи ужасната вест, а вината щеше да се стовари върху молецоидите.
Изправи се мъчително на крака. Не знаеше дали ще оцелее след това изпитание. Насочила бе всичките си умения към контрола върху болката, а до Хелерон имаше много път пеша.
Ако стигнеше до Хелерон обаче, ако кръвта й не изтечеше преди това, щеше да намери Талрик и да се наслади на последното си отмъщение. Защото Стенуолд се беше досетил за тайната на осоидите. Казал го беше и тя нямаше основания да се съмнява в думите му. Сцила щеше да уведоми Талрик, че враговете са го надушили. И щеше да направи необходимото малката клоунска трупа на Стенуолд да получи подобаващо посрещане.
Нощуваха без да палят огън, вече трета нощ поред. Двамата, на които се полагаше сън, спяха сгушени един до друг по необходимост, а третият клечеше на пост и зъзнеше.
Когато ги настигна, Тото даде оскъдни обяснения за появата си, но Салма не настоя за подробности. Ако се съдеше по изражението му, вече се беше досетил за повечето, ако не и за всичко. Салма имаше силно зрение. Виждаше много неща.