— Шибан прът в колелетата! — изпсува Скуто. — Какво ще правим, шефе?
Стенуолд въздъхна дълбоко.
— Ще атакуваме тук, в Хелерон. Ще унищожим „Гордост“.
Последва напрегнато, мъртвешко мълчание. Може да бяха негови агенти, но бяха и хелеронци. Планът на Стенуолд би означавал смъртна присъда за всеки от тях, ако участието им бъде разкрито.
Скуто местеше поглед от лице на лице, докато не получи неохотно съгласие от всичките си хора.
— Чухме каквото имаше да казваш, шефе — каза накрая той. — Планът ти не е по сърце на никого от нас, но всички познаваме Колегиум. Повечето дори сме усвоили занаята си в Академията. Дошло е време да се отплатим за тази привилегия.
— Сега разбирам защо искаш да се върна в Тарн — вметна Ахеос.
— Кажи на скририте, че Стенуолд Трудан от Колегиум иска да разруши влака и Железния път. Кажи им, че моля за тяхната помощ, че искам бойците им да се включат в атаката. Без номера, без капани. Срещата е южно от влаковите хангари по здрач. Тръгвай.
Ахеос стана, поклони се леко на Стенуолд, после стисна ръката на Че.
— Ще ги доведа, а ако не — ще дойда сам — заяви той.
Крилете му се разгънаха и уловиха светлината. След миг Ахеос отлетя и капакът на капандурата се затвори с трясък след него.
Здрачи се твърде скоро и залезът донесе чувство на безвъзвратност, което действаше потискащо на всички им. Бяха жалка картинка, повечето с незаздравели рани от стоманата и огъня на осоидите. Поне снаряжение не им липсваше — възстановили бяха загубеното от дълбоките резерви, които Скуто държеше на тайни места, взели бяха всичко, което би могло да им потрябва. Стенуолд беше със занаятчийската си премяна от подсилена кожа, с арбалет на гърба и с половин дузина железни гранати в торба на колана. Скуто отново беше надянал деформираната си броня, снаряжен беше с чисто нов арбалет за многократна стрелба и торба с опасни играчки като тази на Стенуолд. От каишките на бронята и от шиповете му висяха резервни пълнители със стрели за арбалета.
Тисамон не носеше друга броня освен подплатения си кожен жакет, който беше виждал безброй битки и мъртви врагове, а имаше малко белези и драскотини. Беше намерил подобна дреха и за Тиниса и лично беше притегнал каишките отстрани, пробивайки нови дупки там, където беше необходимо, за да пасне жакетът на стройната й снага. Стенуолд гледаше осиновената си дъщеря, дъщерята на Тисамон, и се опитваше да свикне с мисълта, че Тиниса вече не е неговото момиче, а млада жена, която сама определя пътя си в живота.
А ето я и Челядинка, племенницата му, негова плът и кръв. И тя беше пораснала много, след като осоидите я плениха. Стоеше до Скуто, облечена в занаятчийска премяна като чичо си, с навит на руло комплект инструменти от едната страна на колана и меч от другата. Стягаше каишката на кожен шлем, високо на челото й бяха кацнали тежки защитни очила, изобщо… Стенуолд не можеше да я познае.
Зад тях останките от войската на Скуто чакаха в готовност. Балкус, Стенуолд го познаваше добре, беше по-скоро наемник, отколкото лоялен агент, но беше задължен на Скуто, а към дълговете си се отнасяше сериозно, приемаше ги като въпрос на чест. Следващият беше Рака, чиято ръка беше станала жертва на имперско правосъдие и който не беше забравил, нито простил. Освен арбалета си, мухородната Спера носеше комплект бинтове и мехлеми за спешни случаи. Зад нея стоеше миш-маш от бръмбароиди, мухородни, мравкородни и един мелез — последните оцелели агенти на Скуто, събрали се да прегрупират силите си преди нападението. Носеха арбалети, мечове, гранати и всякакъв род импровизирани доспехи. Един от бръмбарородните имаше широкострел, чието фуниеобразно дуло вече беше натъпкано с шрапнели. Друг беше с тежка, обкована с метални плочки броня и стискаше огромна алебарда, отмъкната от оръжейните складове на градската стража. Не бяха войници, но по боен опит не отстъпваха на осоидите.